РЕПЛИКА (не-въпрос от приятел): ” … не искам да живея в измислени филми”
ДУПЛИКА:
ИЛЮЗИЯТА, в която живеем, е яка илюзия. Няма нищо, чийто изглед (през нашите очи и ум) да отговаря на съдържанието.
1. Погледнете звездите – нито една не е там, където я виждате, а някои вече не съществуват. Но ги гледаме и… мечтаем.
2. Всичко, което виждаме около себе си в ежедневието, е илюзия: предмети, сгради, дървета, планини и пр. Нищо от това не съществува – пречупването на светлината и бързото движение на микрочастиците лъжат (буквално) окото и то приема бутафорните цветове за твърди неща.
3. Продължение от т.2 – не можем да минем през стената (през скалата, през дървото) само по една причина: организацията на силите изграждащи предмета, е различна от тази на тялото ни. Не се блъскаме в стената, а биваме отблъснати – по подобие на еднаквите полюси на магнитите.
Иначе, и “твърдите” предмети и ние сме съставени от… празно пространство.
4. Погледнете перките на вентилатор в покой. Можем спокойно да проврем ръка по между им – просто три стърчащи, тесни плоскости с много пространство от едната до другата. Натискаме копчето и след секунда виждаме белезникава, кръгла плоскост – и тя наистина е плоскост за нас. Теоретически е възможно да бръкнем между перките, на практика – не. Ако не знаем, че са три перки, ще сме убедени, че пред нас е трептящ, плътен кръг.
Всичко, което виждаме и докосваме, е илюзия, съществуваща на принципа на вентилатора, а ние (продължаваме да) говорим и мислим за твърди предмети, за планети, слънца, звезди и… вселена.
КОЛКО ОТ НАС знаят, че Вселената (каквато Ние я наблюдаваме, а не в действителност), съществува в тесния диапазон на… скоростта, с която (ние) се движим. Нашата скорост определя привидната отделеност на предметите и наличието на цветовата гама. Колкото по-бързи сме, толкова по-светло и еднородно става всичко.
Ако се движим (трептим) със скоростта на светлината (или отвъд нея – да, тя не е предел), толкова всичко се слива във всеобща, бяла светлина и отделеността на нещата изчезва.
Видимият (за нас) свят на съществуванието е абсолютна илюзия, породена от бавнотата ни.
АМИ ПРЕХВАЛЕНОТО СЪЗНАНИЕ? “Наблюдението е функция на съзнанието” казва Мичио Каку. Допускате ли, че съзнанието (ни) би било същото, ако функционираме в скоростния диапазон отвъд този на светлината. И, можете ли (въобще) да допуснете, че бихме определяли света по начина, по който го разглеждаме сега?
Ако въобще бихме могли да осмислим себе си като нещо отделно.
Какво би било за нас Времето, при положение, че то е функция на Пространството, а самото пространство е функция/дериват на (again) бавността ни.
Всъщност, нямаме думи за тия неща, защото нямаме… съзнание за тях. Но си умираме да си чешем езиците и като опрем до Неизвестността, намесваме висши сили, енергии, Бог.
“Единственото извинение на Бог е, че той не съществува” – при налегналата ни апатия, всеобща простотия и необразованост, тая мисъл и на Желю Желев да я припишете… все тая.
ЕДНА ПОЗНАТА ми писа “Не искам да живея във филми”. Въпросът, обаче е, колко от нас живеят в Реалността – ако въобще има такава?
Използвам “Ако въобще има такава” като нарочен ефемизъм, моментен “тайм-аут”, като гъба на върха на копието, напоена с вино (интересувайте се от история), за да не грабне някой пищова и директно да си пръсне главата.
ТРИ РАЗШИРЕНИ СЪВЕТА (за тоя, дето духа):
1. Не разчитайте (много) на приказките за Кармата. Тя се обвързва с Времето, Пространството, Вселената/Вселените и пътуването в тях. При положение, че те са (буквално) несъществуващи, отговорете си, доколко интелектуалните ви разсъждения са стъпили на твърда основа. Хе, хе, твърда ли казах? Многобройните примери за прераждания (спомени, хипнотични регресии, родилни белези, любов от пръв, втори и трети поглед и пр.) имат точни и съвсем здравомислещи обяснения.
За което е необходима друга отправна точка, каквато повечето човеци нямат и (оппа, проблем!)… не искат да имат.
Иначе, разбираемо е, че повечето хора искат да живеят в романтични небивалици, в цветни приказки с пасторален бутафорен реквизит (ковьорчета, розови перденца, облачета, котенца, кученца, амурчета с лъкове, сияйни сърца, преплетени във времето) и да си заравят главата в пясъка.
2. Съдбата е (или не е) детерминирана/определена. Т.е. имаме безброй избори, или само един – зависи кой е събрал слушатели и се прави на умен. За каква съдба, въобще говорим, при положение, че самото ни Аз, е илюзия, породена от (несъществуващи) илюзии?
В контекста на илюзорността: времето, затворено в атомите, е затворено време, движещо се в кръг, постоянно повтарящо се, взаимно изключващо се и, буквално, несъществуващо. Времето (точно казано – илюзията на времето) в нашата (илюзорна) Вселена функционира по същия начин – кръгово. Но ние сме много малки, твърде бавни и крайно незаинтерсувани, за да го проумеем и почувстваме.
Разбира се, науката (когато не е захранвана от военни спонсори, за да прави нови бомби – Стивън Хокинг го признава с неохота) не спи и задава въпроси. Наблюденията и показателите за периодиката на кръговото време, изскача, уж, от нищото във всяка съвременна, обща, по-всеобхватна практико-теоретическа постановка за Вселената.
“Време-латерна” – това е изръзът, който употребяват доста учени, за да намекнат, че сме като затворени в буркан (в пееща кутийка за кафе) и всичко, което, уж, се случва е функция на … Голямото Нищо, Където Не се случва нищо.
“Нищо в Природата не се губи, само се видоизменя”
“Енергията в Природата е константа – не се губи и не се създава, само преминава от един вид в друг” – връзката на тези два закона с казаното по-горе е директна.
3. Дами и господа, приятели, другари, другарки и други – образовайте се. С четене на хороскопи и сладки приказки на “бяло сладко” не става. Връзката между образование, знание, познание и действие (начин на живот, социална активност, отговорност, интереси, енергия и вяра) е директна.
ОПТИМИСТИЧНО: Все пак имаме добра отправна точка, наречена Тук и Сега. При положение, че пълним главите си с всякакви глупости в стил “какво би било, ако…”, би било откровена глупост да не се заемем с настоящето – най-осезаемата илюзия. То е необятно, защото всеки нов момент е предизвикателство за умението ни да откриваме, разбираме и разплитаме взаимовръзките на заобикалящото ни (илюзорно, но твърде осезаемо за нас) битие.
НАСТОЯЩЕТО е отличен повод за вглеждане в Грандиозния Филм, в който участваме всички. И добро за отрезвяване. Колкото повече хора го гледат (заедно), колкото повече хора го коментират (заедно) и колкото повече хора наистина решават да го променят/подобрят (заедно), толкова по-наш и по-близък става той.
Не е лошо да ходим на кино заедно. Но пък имаме ли друг избор, при положение, че всички сме… на кино?
В КРАЯ:
Споделената чаша кафе е добро начало, но внимание: бъркайте само в едната посока. Завъртите ли обратно лъжичката, действието на екрана и живота ни се сливат, ходът на времето се променя и разтворената бучка захар става… отново цяла.
Хе, хе…
П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия Ви е харесала, може да я споделите от бутоните по-долу, за да достигне до повече хора.