Време за действие: Малки богове. Малки ли казахте? (множество безсмислени въпроси и един отговор)

ВЪПРОС: „Какво кисело мляко ядеш, защото всичкото е изкуствено?“
ВЪПРОС: „Какъв хляб купуваш, ако не си правиш сам?“
ВЪПРОС: „Те всички плодове и зеленчуци са пръскани… „
ВЪПРОС: „Рибата откъде я намираш прясна?“
ВЪПРОС: „Колкото и да тренира човек, каквото му е писано… Не мислиш ли?“
ВЪПРОС: „… и няма нищо чисто: храната заразена, въздухът отровен! Как да живеем здравословно?“
ВЪПРОС: „Съветваш хората да дишат на открито, но с тоя кемтрейлс, дето ни пръскат как да стане?“
ВЪПРОС: „… но ако не късаш зеленчуците, а ги режеш с нож, се губят ценните им вещества“
ВЪПРОС: „Говориш да се усмихваме, но то цялото ни ежедневие е толкова противно, че човек се уморява и не му е до смях… „
ВЪПРОС: „… и какви походи, братче, аз като се върна вечер съм като утрепан, само лежа и гледам в тавана.“

И още:

ВЪПРОС: „Какво можем да направим, Емо, те развалиха образованието и развратиха децата ни…“

ВЪПРОС: „… а ние винаги сме били мижитурки, това с големите ни герои от историята са само приказки“

ВЪПРОС: „Каквото и да предприемем, все е обречено. Ония горе са наредили и предвидили всичко.“


ОТГОВОР:

Онзи ден една позната от друг град ми писа, как говорила с нейна колежка, в съботния ден да се разходят из близкия планински парк след утринното кафе.

Колежката се изумила, че някой въобще може да има енергия и желание да „ходи по баирите и да си губи времето“. Тя била съсипана, щяла да иде да си почине и да пусне някоя пералня… евентуално.


ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА на 19 век. край бреговете на Канада, в най-суровата зима се разбива кораб. Оцелелите моряци, към трийсетина, се разделят на две:

Тези, които искат да чакат помощ, получават две трети от провизиите и правят лагер на брега до останките на кораба. Можели са да тръгнат, но им се е видяло по-сигурно да останат край огъня.

Другите, начело с неприиримия борбен капитан, нарамват пушките и със съвсем малко храна и вода тръгват през непознатата, абсолютно неизследвана снежна пустош да търсят селище и местни жители, с които да организират спасителен поход.

Капитанът и хората му преминават през невероятни трудности, преживяват ужасяващи опасности (някои биха ги описали като приключения), но след месец и половина борба със стихиите, студа, умората и дивите животни, се добират до първите големи селища.

Без да се бавят, повеждат голяма група за помощ на другарите си, но когато се връщат, разбират, че никой не е оцелял.


КОГАТО БЯХ В АРМИЯТА, през януари се случиха три седмици със страховит студ под двайсет градуса и всичко в Балкана беше като хванато в капан от дълбокия сняг.

Бяхме на палатки в режим на изчакване и през малкото свободни часове войниците се чудеха как да се стоплят и как да убият времето. Едни седяха около печката, други играеха карти, трети лежаха и опитваха да се стоплят.

И през ум не ми мина да седя в палатките.

След закуска давах бързи заповеди как да се действа, кое как да се изпълнява и поемах сам през планината. Обикалях долини, затъвах в непроходими преспи и с много труд успявах да се измъкна. Пропадах в невидими под снега заледени рекички, затъвах до кръста и отново с борба се измъквах.

Студ ли?
Не на мен тия!

Бяха дни на неописуемо удоволствие от борбата с трудностите, преодоляването им и страховитото усещане да съм изпълнен с несломима и непресъхваща енергия.

Обходих почти целия северозападнен Балкан и…
Какво, мислите, се случи?

Когато ни вдигнаха на учение, командирите на взводове, които бяха прекарали времето в игра на карти, имаха големи затруднения да преведат взводовете си до местоназначението. Немалко не успяха да се ориентират и да изпълнят задачата.

За мен беше детска игра да поведа хората, да намеря точния път, защото познавах всеки хълм, дърво, падина, връх и плато. Накрая форсирахме едно полузамръзнало езеро и приключихме с повече от осем часа преди останалите.

Когато късно вечерта злополучните взводове пристигнаха измръзнали, гладни и напълно дезориентирани, ние почивахме от почти половин ден.


ПРЕЗ ТРИТЕ СЕДМИЦИ се бръснех с ледена вода от стопения сняг и планинските ручеи. Това бяха възможностите.

И днес карам така: никакъв сапун, кремове, омекотители, одеколони или други глезотии. Вода и самобръсначка.

Не съм придирчив (меко казано) и към тялото. Има ли вода и сапун, всичко е наред. Дори, когато съм в пустошта (често ми се случва), мога да натъркам ръцете и тялото с пясък, пръст, с тиня (като индианците), да я отмия и кожата остава толкова чиста, колкото никакъв сапун, гел или каквато и да е фарма-измишльотина не могат да постигнат.


И ОЩЕ ЕДИН, КРАЙНО ПОКАЗАТЕЛЕН СЛУЧАЙ

Беше октомври, връщах се от гарнизонен отпуск в София, трябваше да събера десетина момчета отпускари и да ги заведа в секретното поделение, разположено високо в Балкана.

Вървяхме из планината, бяхме облечени в летните официални военни униформи (панталон, риза, обувки, шапка), когато задуха силен вятър, заваля суграшица и ни заблъска в лицата.

Впоследствие разбрах, че вследствие на температурна инверсия, температурата за по-малко от час се е сринала от двайсет над нулата до под минус десет.

Смрачи се, пътеката се губеше, поделението беше далеч, студът беше ужасяващ и мъжете бяха на път да се огънат. Ревнах им да се изправят, наговорих им типични мъжки думи за в кризисна ситуация, надъхах ги до степен да се почувстват неустрашими, заповядах всички да свалят ризите, дадоха тон за песен и тръгнахме като побеснели с голи гърди срещу виелицата.

Пеехме, хилехме се като идиоти, голата ни кожа беше зачервена и заприличала на опърлена от леда, който ни биеше, но…

Ние вървяхме, пеехме, подкрепяхме се един друг и не се предадохме.

Разбира се, накрая стигнахме поделението точно за вечеря, но този час, в който се борихме със стихията заедно, като единен юмрук, остана у нас и ни сплоти още повече.

И, да, никой не се разболя, има си хас!


ПРИЯТЕЛИ, СЪМИШЛЕНИЦИ, ДРУГАРИ И ДРУГАРКИ!

Разказах ви неща, които би трябавало да ви накарат да погледнете вътре в себе си и да откриете стойностите, които ни дават сила да се събуждаме, да се грижим за близките, да работим, да се усмихваме, да даваме вяра и кураж на слабите, да изпълваме с устрем и надежда колебаещите се.

Всяко огъване, всяка несигурност влияе не само на нас, но смачква и хората, които ни вярват.

Възможно ли е да се имаме за толкова сгрухани, за толкоз бледи чикии (без извинение), че постоянно да мънкаме, да чакаме друг да ни издърпа от калта, да насаждаме страх у децата и да надуваме балона на безизходицата, страха, несигурността и липсата на бъдеще?


ЩЕ ВИ ИЗДАМ ЕДНО ОСНОВНО ПРАВИЛО НА МИРОЗДАНИЕТО:

Нищо не е възможно да съществува (да се зароди, образува, сформира, да се роди и да живее) във видимия за нашите очи и сетива свят, ако не съществуват Дълбоки Мощни Сили и Причини, които да го създадат.

Знаете думите на Айнщайн: „Природата (бог) не си играе на зарове“

Да, точно така е.
В мига, когато назреят и избликнат космическите причини, се появяват мъглявини, галактики, звезди, планети и пр.

В мига, когато назреят и избликнат космическите причини, се заражда видимият (за нас) живот, който познаваме.

И никой и нищо (човек, животно, земноводно, риба, насекомо, микроб, бактерия, вирус, органична молекула, атом, протон, неутрон, квант и пр.) не може да продължи да живее, ако изчезнат причините да го има.


КАКВО, ВСЪЩНОСТ, ВИ КАЗВАМ?

Щом сме тук, точно в този миг, Природата, Космосът, Мирозданието, Вселената, Бог, Всичкото имат нужда от нас.

Необходими сме им.
Не могат без нас.

Създадени сме от Невъобразимата Безкрайна Мощ на Цялото Мироздание и докато ни има, сме в състояние:

– да променяме
– да създаваме
– да сплотяваме (по примера на единните природни закони)
– да се борим
– да унищожаваме злото и да прекъсваме причините за съществуването му
– да пресъздаваме според разбиранията си Света, Космоса и Вселената в ежедневието, в отношенията си, в подхода към животните, растенията, живия и неживия свят

Създадени сме да бъдем (малки?) богове в Реалността, в която живеем, в която участваме, която обогатяваме с присъствието си, която променяме към по-добро според разбиранията си.

И още, и още.

Това малко ли ви се струва, по дяволите?


ЩОМ СМЕ БОГОВЕ, работа ни чака.
Не е дошъл още седмият ден, че да седнем на камъка, да почиваме и да си кажем „И това стана добре!“

Чакат ни вселени, звезди, планети, хора, нужаещи се от помощта ни и деца, на които да подадем ръка.

Чакат ни и извратеняците от змиярника Гейтсов и тукашните им подлоги: предатели, детеубийци, народоубийци, същите дето искат да ни натикат в чувалите за трупове. Идва времето, когато ще ги заградим в ъгъла, ще ги хванем за гушите и ще направим с тях… каквото трябва.

И, ако мислите за съд, адвокати, празни приказки и увъртане, помислете пак.


В КРАЯ:
Ако перифразирам думите на Ришельо:
(„Приносителят на настоящото е упълномощен да извърши, каквото е необходимо да извърши“)

… ще се получи:

„Да бъде извършено това, което е необходимо да бъде извършено“

За който е чел „Тримата мускетари“.


П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия ви е харесала, може да получавате най-новите публикации директно на имейл. Запишете се като натиснете бутона по-долу! 

Нова публикация всяка неделя!

Записване от тук >>

Вашият коментар