ВЪПРОС: “Защо (в такъв случай) има хора с наднормено тегло, но с 3-4 кратни изхождания дневно? Моля обяснете?”
ЗАПИТВАНЕТО е като коментар под публикацията ми от 08.07.2018.
ОТГОВОР:
Представете си, че изпиваме вълшебна отвара, която ни прави микроскопично малки (колкото средно голяма молекула), но сме защитени, защото се намираме в бронирана, непробиваема капсула.
Изходен пункт – чинията с пилешка супа на масата.
Над нас – огромно, необятно за погледа, страховито чудовище (обикновен мъж), който започва храненето си.
ВАРИАНТ №1:
Човекът е спокоен, добре сложен, с тънък кръст, спортист, дъвче поне по 15-20 пъти всяка хапка и заедно със супата яде сурова зеленчукова салата.
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ЗАПОЧВА:
Огромен, блестящ, летящ обект засенчва небето над морето от супа.
Обзелият ни ужас, отстъпва място на моментално успокоение, когато разбираме, че това е… лъжица.
Имаме късмет: загребват ни с първата хапка и попадаме директно в устата.
УСТАТА е толкова голяма, че завлечени от супно-водния въртоп около езика, трудно виждаме горния ред зъби и горното небце.
Започва страховито сблъскване и триене на зъбите. Езикът (огромен змиеподобен обект) притиска към зъбите, всяко несмляно парченце пиле, зеленчук и всяка капка супа.
Наред с дъвченето, което раздробява и смила всичко, някъде отдолу, изпод езика, бликат огромни, белезникави гейзери слюнка. Като в немислима по размери бетонобъркачка, всичко се омесва в еднородна, почти течна каша, в която няма нищо отделно.
Целият процес продължава към двайсет дъвкателни цикъла, след което гълтачът приема обработената хапка и я препраща в страховитата черна, отвесна пещера на хранопровода.
И ЕТО НИ В СТОМАХА: Цопваме насред бълбукаща като лава почти течна субстанция, в която от стените на околното пространство се изливат потоци киселина. Реакцията води до отделяне на облаци от газ, налягането се увеличава и ни изтиква надолу.
Преминаваме през дванадесетопръстника – от малка дупка, прилична на капкомер извира зеленикава течност и, все едно с магическа пръчица, мазните петна плуващи навсякъде, изчезват.
ВЕЧЕ СМЕ В РОЛБАТА на тънките черва.
Навсякъде е чисто, блестящо, измито от пиенето на вода и ухае на изядените преди храна, плодове.
Дребни власинки, прилични на житно поле покриват цялата повърхност. Житното поле се люлее, придърпва смляната каша, смесва я с микроскопични животинки (бактерии), които я дообработват и я насочват към малки отвори – пунктовете за навлизане в кръвта.
От видяното до тук, оставаме с впечатлението, че всичко (от навлизането в устата до червата) работи спокойно и в естествен ритъмен синхрон.
ИЗМИНАЛИ СА НЯКОЛКО ЧАСА. От готовата за приемане хранителна маса е изсмукано почти всичко. Тя е обезводнена, донякъде изсушена и след острия завой край апендикса (където е биологичния разсадник за бактериални култури), постепенно навлизаме в дебелото черво.
То е разделено на отсеци, като отделни сепарета, за да можем да се заседим повече и, ако има нещо от което тялото се нуждае, да бъде открито и прибрано.
Придвижването е като по едър калдаръм, изобилстващ със застояли локви – с подрусване, залепяне тук-там, после отново на път.
Предвид дългия престой, изсушаването продължава, но идващите нови отпадъци ни притискат. Отделящият се газ надува всичко, понякога с него навлиза и вода, която ни избутва, избутва и след серия от спазматични контракции, присвивания и пристисквания, накрая, заедно с облак газ… излитаме в пространството, което е зелено.
Зелено?…
Ами да, имали сме късмета, да попаднем на човек, който прекарва голяма част от времето си сред природата.
Шльопваме сред тревата в малка, жълтокафява, добре оформена купчинка, която веднага се превръща в предмет на обожание, възхищение и храна за милиарди животинки, микроорганизми и насекоми.
Мисия №1 е приключена.
—
ВАРИАНТ №2:
Този вариант е… нелицеприятен.
Човекът пред чинията със супа е мъж с наднормено тегло, корем, поти се обилно и очевидно има високо кръвно.
ОЩЕ С ПЪРВАТА ЛЪЖИЦА, разликите са очевидни: Огромния залък хляб, предхождащ супата е сдъвкан един-два пъти, зелнчуци липсват и гълтането е почти веднага.
Гълтане ли казах?
Понеже хлябът е голяма колкото Марс, тестяна, неослюнчена топка, смесена и слепната от сиренето (поглъщано за апетит), която не може да бъде преглътната, супата се явява разредител, обаче не помага.
Ама – хич.
Липсват гейзерите слюнка, устната кухина е почти суха (защото супата е глътната на мига) и мъжът търси помощ в оцветено сокче (бира, вино или, о, богове, мляко!). Пие половината, част от хляба тръгва по хранопровода и ние с него.
Но…
Засядаме.
Отнякъде се чува глух тътен, всичко се тресе и става ясно, че някой удря човека по гърба, белким успее да освободи хранопровода от заседналия залък.
С ГОЛЕМИ МЪКИ се стоварваме в стомаха, където, оказва се, почти няма място.
Пълен е почти догоре, въпреки че е три-четири пъти по-голям от стомаха във Вариант №1. Издут от газове, разтегнат като плондер и целият трепери от напрежението. Ако не са околните органи и коремната стена, раздута метър напред, тази бомба под налягане ще се пръсне на мига.
Навсякъде плуват гигантски парчета храна, някои от които са тук от сутринта, а някои от вечерта или дори от предния ден по обед.
Миришат отвратително, разлагат се, всичко ври и кипи, газовете избутват всичко нагоре, през хранопровода и очевидно човекът има и киселини.
Но, продължава да се тъпче
МИНАВАЙКИ край дванадесетопръстника, виждаме, че едва църцори, затлачен от мазни боклуци и всичко прилича на мястото, където екарисаж изхвърля трупове и карантии.
ТЪНКИТЕ ЧЕРВА…
Тънките, хе.хе, черва са раздути, колкото два пъти дебелото. “Житните” поля от работещи власинки са съсипани, червата са голи, разядени, гноясали и между пунктовете за всмукване и дупките на многобройните язви почти няма разлика.
Разруха, като в “Книгата на Илайя“.
СЛЕД ПОЧТИ ДВА ДНИ сме в дебелото черво – издуто от газове и разтегнато неимоверно до размерите на малък цепелин.
Но, понеже дори и с наднормено тегло, тялото все пак го ограничава, то е нагънато като тънките черва. На места е прищипнато, труднопроходимо и там са събрани огромни купчини вмирисани отпадъци от близките дни и седмици. Черни, твърди парчета, които са били храна преди година-две са залепнали за набръчканата, гноясала, увредена плът, чието разложение внася нов нюанс на назряваща тежка болест в смрадта, изпълваща всичко.
ОТ ОГРОМНИТЕ ЦЕПНАТИНИ се излива гной, смесва се с неусвоените гранясали мазнини, захар разяжда всичко, отвсякъде капе вода, доведена тук по незнайни канали, с една-едничка цел – организмът да успее да отмие и да се освободи от целия мръсен ужас.
Довеждането на вода от всички клетки е постоянно, мръсотиите се разбъркват в отровна, рядка маса, а през това време тялото горе е обезводнено и с годините става все по-зле.
Така (ето го отговорът на въпроса) губейки жива вода, абсолютно периодично (което изглежда като редовно изхождане, но всъщност е текуща и постоянна диария без отчетливи и видими признаци – дори за специалистите!), успяваме да се изходим.
По часовник – така си приказват всички: “Като часовник съм там долу”.
Аха, часовник, който отмерва изтичащото време до…
До?
До гастрит и язва, до болезнен колит, до тежкия колит с кървящи хемороиди, туморите, рака с разсейки, диабета с множество усложнения, до инфаркта и инсулта.
ТУК ПЪТЕШЕСТВИЕТО ПРИКЛЮЧВА и започва едно друго… много кофти пътешествие:
Пътешествие по Клиничната Българска Пътека, чиято почти гарантирана смъртоносност е в пъти по-сигурна, от Бойната пътека на сиуксите или Бойния път на Тамплиерите, завършил с поголовното им обезглавяване в една Пред-Евроатлантическа Проекто-Европейска, Абсолютно Демократична нощ.
Нещо като хуманното евтаназиране на хилядите нещастни български животинки от последните дни.
В КРАЯ:
Краят е… минута мълчание.
П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия Ви е харесала, може да я споделите от бутоните по-долу, за да достигне до повече хора.