Митове и легенди за Голямото можене

1. ВЪПРОС: „Емо, има хора, дето цял живот ядат като невидели, пият и пушат, а нищо им няма. Може ли така?“

ОТГОВОР:
Че как? Може разбира се.

До едно време… всичко може.

От това време нататък – нищо не може, защото идва Моментът на Карамфилите. Лежи човекът сред карамфилите – един такъв тих, спокоен, умиротворен…

И облечен в най-хубавия си костюм.

А за голямото можене, разбира се, напират следващите кандидати.

АВИЦЕНА казва: „След четиридесетгдишна възраст, човек или сам си е лекар, или е глупак.“

Десетилетието между 40 и 50 г. е периодът, в който лека-полека лъсва познанието ни за света и моженето в посока здраве. Младият организъм поема много, гори много и се възстановява след всякакви извращения и недомислици.

Организмът в зряла възраст показва много бързо, кое е добре и кое – не. Продължим ли на юруш без да се вслушваме, в следващите двайсетина години от празничния цилиндър, с който, уж, сме родени, започват да изскачат не пухкави зайчета, а грозни и миризливи птеродактилчета.

ВСИЧКО ЗАПОЧВА неусетно: Нещо наболява, после отшумява, но остава някакво смътно кофти усещане. Някъде другаде из тялото нещо не е както преди, но надеждата (която умирала последна), подтиквана от мързела, нашепва, че нещата ще се оправят.

И те се оправят, но не на 100%. Нито даже на 70%. Нито на 50%.

Тогава страхът, ужасът, а впоследствие и примирението стават постоянното присъствие, което нито сладкото, нито алкохолът, нито сълзите, нито силната музика, нито спомените могат да изгонят.

ЗА ЯДЕНЕТО ДО ДУПКА и живеенето до 90 и нагоре – смях в залата.

Всеки наднормен килограм след 55-60 години се равнява на 10-12 наднормени килограма в млада възраст. Т.е. сърцето се натоварва неимоверно, кръвта бъка от плуващи мазни петна и мазни топчета, тазовото дъно е като контейнер с химически отпадъци, черния дроб се задъхва, белите дробове никакви ги няма, а мозъкът блуждае в нокдаун. Затуй са пейките пред блока – предпоследен пристан на хората, които нямат воля да се вземат в ръце.

Пейки, за звучащите гордо… насън.

ПРИКАЗКИТЕ, как някой е живял в облаци тютюнев и наркотичен дим, с по една бутилка твърд алкохол във всяка ръка, как е живял дълго и прекрасно и е умрял на 90-100, са чисто и просто празни приказки.

Защото, идва сериозният въпрос: Вие бяхте ли през всичките години живот на този с бутилките, до него? Бяхте ли наясно с истинското му здравословно състояние? Държахте ли му ръката, когато умираше и чухте ли последните му думи? Видяхте ли щастието в очите му?

ЕСТЕСТВОТО ми на работа е онова, заради което съм присъствал на доста умирания. Седял съм до хора, които си отиват и съм слушал разказите им за загубения и вече пропилян, живот. Думите, че ако има как да върнат времето, биха променили почти всичко, не се забравят.

Бях поканен да бъда дни наред до леглото на умиращ от рак на панкреаса млад мъж – бивш национален шампион по свободна борба. Половин година назад е бил 85 кг. мускули, а когато го видях, тежеше под петдесет.

Разговаряхме по час-два всеки ден. Веднъж ми каза „Сглупих, защото повярвах, че съм непобедим. Отдадох се на алкохола и цигарите (пет години беше пушил по три кутии цигари на ден)“

На погребението този човек, отишъл си на трийсет и пет, беше толкова смален, че едва се забелязваше сред цветята в ковчега.


СТАТИСТИКАТА е безкомпромисна: От 100 пушачи (кутия и половина на ден и нагоре), след 50-годишна възраст, 70 от тях развиват тежки заболявания, свързани с пушенето. Между 20 и 30 от тези заболявания са необратими, най-често рак на белите дробове или рак на дебелото черво.

От останалите трийсет, двайсет и пет развиват среднотежки заболявания, вторично повлияни от пушенето. И само 5% (и по-малко) минават между капките.

Бихте ли тръгнали да играете на зарове при 95% губещи процента и пет крайно несигурни?

Бихте ли пожелали на детето си да влезе в тази рулетка на смъртта?

Бихте ли променили начина си на живот, за да не подтикнете детето си нататък?

Защото, да прави деца може всеки, но да живее с тях, да ги възпитава, да ги води, да се учи от тях и да се променя в движение – колко хора НАИСТИНА са готови за това?


2. ВЪПРОС: Постоянно казваш, че трябва да спортуваме, Емо, обаче дядо ми на село не беше и чувал за спорт и живя над деветдесет години. Как се вързва това с теорията за необходимостта от спорта?

ОТГОВОР:
Отговора за дядо ти сам го даваш: На село.

В университета имах курсова работа – да изследваме бита на българина в българското село. Обикалях краищата на страната, гостувах на различни места, разговарях и записвах.

ХОРАТА В БЪЛГАРСКОТО СЕЛО, зиме и лете, стават от сън около 04:30 – 05:00 и се захващат за работа. Основното е да нахранят животните: магаре, кон (често са два и повече), прасетата в кочината, патици, кокошки, гълъби и поне две кучета.

Знаете ли, какъв труд е това?

Огромен.

То е навеждане, вдигане, носене, разбъркване, риене, пресипване, отново носене и изхвърляне. По няколко пъти за всеки вид животни, а да влезеш и да изринеш кочината си е предизвикателство и за специалните части. Като изключим страха да не ядосаш прасето, няма част от тялото, която да не работи до физиологичния макс – то не е гръб, то не са рамене, гърди или бицепс, то не е задно бедро, прасци, то не е задник или корем.

ПОСЛЕ ИДВА цепенето на дърва и носенето на въглища. Защото на село печките нямат електронни панели и копченца. Селските печки горят с нацепени дърва и въглища, донесени с кофи от мазето.

Кофите се носят с ръце, които отмаляват, а въглищата се насипват с лопата – все едно лееш бетон и обръщаш бъркалото.

За цепенето на дърва: Гледали ли сте „Роки-3“ Гледали ли сте „Великолепната седморка“. Някога да сте попадали на състезание на дървосекачите?

Навремето, когато четях, как Али и Форман се подготвят за епичния сблъсък, най-впечатляващото от тренировките им беше сеченето на дърва.

И СЛЕД ВСИЧКО това, дядо ти, най-вероятно е отивал на нивата – носел е инструменти, храна, товарел е колата и е запрягал конете.

А на нивата е… бачкал, човекът.

СЛЕД ИЗБРОЕНОТО, ако нас, съвременните, уж, спортни хора, ни накарат да отидем и на нивата, най-вероятно ще вдигнем Октомврийска революция и ще си търсим правата в Хага.

Сигурен съм, че почти всички от вас могат да допълнят с нещо трудовото ежедневие на някогашното българско село.

Та, въпросът ми е: За чий му е на дядо ти спорт, при положение, че е живял в Онова Българско Село – отпреди демокрацията?

КАТО ВКЛЮЧИМ и факта, че дядо ти се е хранил предимно с плодове и зеленчуци, боб, леща, на седмицата с едно пиле, а зимата на помощ е идвало прасето и е дишал чист, селски и планински въздух, всички въпроси относно здравето на някогашния българин… губят смисъла си.

Днес, ако не се замислим, ако не си припомним, ако не разберем и не почувстваме, рискуваме да поставим каруцата на живота си… пред коня.

В КРАЯ:
Всички сме от село.
Не го забравяйте.


**Забележка: за контакт и въпроси натиснете по-долния бутон и използвайте формата

Вашият коментар