Публикацията е за всички, които:
– искат да надзърнат напред във времето
– мислят (или се опитват да предвиждат) няколко хода напред
– обичат близките си
– обичат децата си
– не се плъзгат по повърхността на лъскавото и нетрайното
– си задават сериозни и стойностни въпроси
—
ВЪПРОС:
” … а цените се вдигнаха страшно, Емо, и да се храним с плодове и зеленчуци излиза много скъпо”
ВЪПРОС:
“По-евтино би ми излязло да изям един сандвич с шпек салам, отколкото да цедя лимони, портокали и да ям ябълки.”
ВЪПРОС:
“… и какво толкова да го мисля, като обърна едно кафе и изпуша две цигари съм готов събуден и във форма.”
—
ОТГОВОР:
Преди два дни ми се наложи да спасявам момиче, което преди много години тренираше в клуба, после замина за София, поддаде се на лекия живот, подхлъзна се стабилно, мина през наркотиците, изгуби преценката си за нещата и днес е нещо, което не бихте искали да виждате.
Не е способна на нормален разговор, всяка втора-трета дума е мръсна вулгарност, лъха на алкохол, на мръсотия и безизходица, а на всичко отгоре има натрапчива фобия от преследвачи, тайни агенти, които ще я продадат и пр.
Момичето е на двайсет и четири, двайсет и пет.
—
ПРЕДИ НЯКОЛКО МЕСЕЦА
Си отиде мой познат на двайсет и осем.
Видът на момчето приживе беше като на професионален културист, вземаше анаболи и хормон на растежа с шепи и при лично (изчистено) тегло осемдесет и пет, вдигаше от лежанка двеста и двайсет.
Когато се видехме в една фитнес-зала в квартала, ме хващаше с една ръка и ме носеше като талпа.
Накрая, когато умря от скоротечна цироза, беше под петдесет и четирима негови приятели го вдигнаха като перце заедно с ковчега.
—
ВЕЧЕР,
Когато тръгвам за тренировка, срещам на улицата възрастни мъже, които тътрят крака, винаги са с цигара в уста, видът им е като на пътници за оня свят и колчем се заговорим, се оказва…
Оказва се, че разликата ни е плюс-минус три-пет-седем години, с някои сме наравно. Но те ми викат “момче”, защото в квартала, а и навсякъде другаде битува мненинето, че “той е млад, затова”.
“Той” съм аз.
Та, те ми викат “момче”, а аз никак не им викам, защото ако трябва да употребя някаква реална дума, тя би клоняла към “чичо”, “бай” и “дядо”, като и трите предполагат, че имам насреща си доста по-възрастен индивид.
Те тътрят крака, а аз бързам по етажите.
Те вземат асансьора до третия, а аз, връщайки се от работа с пълна раница и торби с плодове в ръцете, качвам до тринайсетия последен и слизам до деветия, където живея.
Е, имам три операции от мениск, които дърпат, ограничават и наболяват, особено на слизане, но то е от спорта, а не от лежане по диваните.
Когато събота или неделя поемам за планините (реките, морето, водопадите, на тренировка, да катеря някъде и въобще към широките простори), ги срещам, отново с цигара в устата.
Те ми се чудят на акъла, а аз се питам какво се е сринало в живота им, че да загубят вяра и надежда и да се докарат до положението “ден да мине, друг да дойде”.
Входовете са налепени с некролози на хора на тяхната възраст.
—
В ДНИТЕ ПО ВЕЛИКДЕН,
Връщайки се от тренировка към десет вечерта, видях спряла, мигаща линейка.
Заговорихме се с шофьора и човекът се оплака:
“Обадиха се за инфаркт. Както си седял на масата и ядял и хоп, нещата се сговнили. Това ми е петият инфаркт за днес и не ми се мисли за нощта. Плюска народът яйца, тъпче козунаци, пие като невидял и не мисли”
Пред вътрешния ми взор изникна “жалката и бедна” чиния боб и салатата, дето ме чакаха след зверското изпотяване в залата и ми стана…
Абе, някак леко и подскокливо.
Животоутвърждаващо, бих казал.
—
ЗА ПЛОДОВЕТЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИТЕ
Да, скъпи са.
И да, по-лесно е да хвърлите няколко кръгчета шпек-салам върху резен бял хляб, намазан с масло.
На мен ще ми трябва цедилка за лимоните и портокалите, мед за чая и пр. Ще ми трябва и време.
Но!
До вечерта ще пикая много, ще отида до тоалетната два-три пъти, а в стомаха ми ще е леко. Талията ми ще е прибрана, сърцето спокойно, дробовете чисти и без слуз, захарта нормална, клетките без напрежение. Кръвта ми ще е бърза, свежа, пълна с кислород, без уплътнявания и тромби.
Вечерта и през нощта няма да съм подут, оригващ се, пърдящ, сумтящ, потящ, въртящ се в постелята и дишащ като кит на сухо.
Лекотата утре сутрин ще ме изстреля от студения душ към широките, примамливи хоризонти, към неизвестности и приключения, а немалко хора (ако през нощта не стигнат до линейката от преяждане) сутринта ще се дотътрят до кухнята, ще запалят цигарата и включат кафеварката.
Кофти сравнение, но това е положението.
Реалността също.
—
АМИ СЛЕД ПЕТДЕСЕТТЕ?
Когато лека-полека излишъците в храненето, застоялият живот, алкохолът и цигарите довеждат хиляди хора до тежки, необратими заболявания, при които да качиш стълбите до втория етаж (само до втория, представете си!) или да отидеш на уличната площадка с уредите…
Е абсолютно невъзможно.
Невъзможно е да отидеш в планината.
Невъзможно е да се спускаш с въже по водопадите.
Невъзможно е да замръкнеш в дивите усои, да запалиш огън и да се увиеш в одеалото.
Невъзможно е да тренираш заедно с десетки други, да се смеете безгрижно, да се прегръщате, да се влюбвате и…
И така нататък.
—
ИМА И ПО-ЛОШО:
Да чакаш пред лекарските кабинети. Днес, в това време. В тази България.
Да гледаш тавана от леглото в болничната стая, докато капките на системите отброяват секундите.
Да лежиш неподвижен, а сълзите тихо да се стичат по бузите ти.
Да не знаеш колко дни ти остават.
Да не знаеш… името си.
Да не познаваш близките и децата си.
Или, просто вече да си снимка в албума.
Просто снимка, защото човекът го няма.
Не искате това, нали?
Не искате това за най-близките си хора, нали?
По дяволите, не искате това за детето си, нали?
—
ДОКАТО ПИША ТОВА,
Получавам десетки обаждания.
Едното е от професионален спортист, който спрял тренировките, отпочнал живота с ядене, пиене и цигари, напълнял с трийсет килограма, получил инфаркт, инсулт и бруксизъм (неконтролируемо стискане на зъбите нощем, вторият бруксизъм за деня) и днес, на четирийсет години (четирийсет, да, точно така) е човешка развалина, която не вярва, че ще доживее до утрето.
А аз само преди няколко часа се върнах от петнайсетметровия водопад на снимката. Целия ден мокър, водата студена, дланите ожулени от въжето, но…
Но…
Но, снимката говори по-добре от всякакви думи.
—
НАКРАТКО:
Когато мислите за цени, препитание и евтиния…
Вземете предвид годините занапред.
Времето тече неумолимо.
Осакатяващите болести излизат скъпо.
Пропиляното здраве е неимоверно скъпо.
Но няма нищо по-скъпо от живота, приятели, съмишленици, другари и другарки.
Ако не мислим навреме, малко по-късно, само след някоя и друга година евтините неща ще ни излязат през носа.
—
В КРАЯ:
Аз казах.
Хау!
П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия Ви е харесала, може да я споделите от бутоните по-долу, за да достигне до повече хора.