(Любопитно за:
– Туин Пийкс на психиката и болестите
– студенстките общежития в нас
– щитовидната жлеза и простатата
– кистите, обмяната и ние
– децата и нашите неизяснени страхове
– пътят към Горната Земя
– прегръдка за “Лека нощ!”
– за фасула и истината)
—
ВЪПРОС: “Емо, не може нещата да са толкова прости – хранене и спорт и, какво, винаги ще сме здрави? Някак лековато ми се струва. Откриха ми киста десет сантиметра на яйчника и ми предлагат операция. Какво може да се направи против това?”
—
ОТГОВОР:
Против това почти нищо, но СЪС това (да се интересуваш, да научиш, да се вслушаш в тялото, да почувстваш какво ти казва и да разбереш как да живееш занапред)…
… има много за правене.
Тръгнем ли заедно, в единство с тялото, решенията и резултатите идват от само себе си.
Защото болестта никога не е наказание, а сигнал и напомняне, че трябва да преосмислим и променим основни неща в живота си.
Никога против природата, а заедно с нея.
—
ЗАДАДЕНИЯТ ВЪПРОС ми напомня за “умните” виждания на един “умен” мъж от подбалкана, който е убеден, че болки в кръста не могат да се лекуват с хранене, спорт и начин на живот. За болестите имало хапчета, лекарства, лекари, бели престилки, сериозна медицина, фармацевтика, учреждения и пр.
Въпреки това, тоя същият дойде, уж, да тренира при нас, но се оказа, че целта му била просто да седи по пейките и да си приказва с някого. Горкият човечец подсъзнателно се опитваше да прехвърли начина си на живот в нашия клуб, което е обичайно психологическо състояние на повечето хора с болестни отклонения: дотолкова свикват с болестта си, че не искат да се избавят, а умират да разказват за нея.
При мен, обаче, тия не минават.
Или тренираш, или обратно за там, откъдето си.
Запознах го поне с петима души (трениращи при нас), които преди време бяха дошли с дискови хернии, а вече са здрави. Бяха влезли в ритъм, тренираха редовно и от уплашени хора с угрижено лице, се бяха превърнали в тренирани спортисти, които с удоволствие и компетентност се занимават с начинаещите.
Подбалканският лъв на празните приказки така и не разбра, че е тук, за да тренира – в началото много леко, после по-сериозно и накрая неостъпно. Обиди се, че никой не сядал на приказка с него, че никой не му слушал оплакванията и вижданията за живота и, в края на краищата, си замина за подбалкана.
Днес е някъде там… останал завинаги в мрачния Туин Пийкс на собствения си объркан светоглед и смачканата си, безизходна психология. И, разбира се, с дискова херния. Тя с приказки и болкоуспокояващи не си отива.
—
ЗА ЧИТАЛНИТЕ В ОБЩЕЖИТИЯТА
Преди време на всеки етаж в студентските общежития имаше читални – светли, широки помещения, със столове, масички и лавици с книги. Всеки ден бяха пълни с младежи, които четяха, обсъждаха, подготвяха се и водеха записки.
Дори и да не си студент, беше приятно просто да поседиш там.
С разпада на образованието читалните опустяха, прозорците помътняха, бяха изпочупени и заковани с дъски, навсякъде се валяха угарки, пластмасови боклуци, мръсни презервативи, дори спринцовки. Сутрин имаше заспали, пияни хора по изпочупените пейки, по пода, а често иззад някой разпадащ се шкаф, се чуваше професионално охкане, защото в мръсотията бизнесът с проституцията процъфтяваше.
В края на краищата неугледните вече помещения бяха запечатани или превърнати в мръсни складове за материали, нямащи нищо общо със знанието и просветата.
Дори официалните университетски библиотеки се рушат, покривите им пропадат, а пари разбира се… няма.
Защо отварям дума ли?
Защото в немалко хора има дълбини, които някога (в невинните детски години) са били широки, просторни, светли, пълни с мечти, надежди и очакване.
Днес са като изоставените студентски читални – мрачен и отчаян Туин Пийкс, символ на безпросветността и страха, от който излизането (ако въобще се състои) ще е в някой друг живот.
Има ли го у вас, приятели, и ако – да, какво правите за да изчезне?
—
БЪРЗ ПОГЛЕД КЪМ ЩИТОВИДНАТА ЖЛЕЗА И ПРОСТАТАТА
От щитовидната жлеза, приятели, другари и другарки, нищо не зависи, защото…
Защото, тя, горката, зависи от нас.
С простата е същото.
Когато ви открият:
– че хормоните играят нагоре и надолу,
– когато започнете да слабеете или да пълнеете,
– когато ръцете ви започнат да треперят,
– когато започнете да се уморявате,
– когато простата (която в психологически план е мъжкият еквивалент на щитовидната жлеза при жените) започне да ви кара да се подпирате по стените, докато пикаете…
… та, тогава си спомнете…
Спомнете си колко пъти сте се оставяли на настроенията да ви запращат в бездната на отчаянието, в безутешността на алкохола, в безперспективността на цигарите, в свинската безизходица на преяждането или в “диамантеното небе на Люси” (по The Beatles).
Вгледайте се в импулсите, които е излъчвало и излъчва цялото ви тяло и които щитовидната жлеза попива ден след ден, месец след месец, година след година.
И после, когато здравето се срине, помислете, дали някаква пиклива добавка (селен, магнезий или каквото там) би могла да замени безкрайното време, през което малката жлеза се е опитвала да ви издърпа нагоре, не се е предавала и въпреки всичко е работила… някак си.
Именно – някак си.
Докато накрая, изоставена от вас, от вашите идеи (по-скоро липсата им) за живота, от липсата на нормално общуване, липсата на какъвто и да е истински контакт с хората и природата… просто е сдала багажа.
Просто като фасул.
Дори по-просто, защото фасулът е висша математика, сравнен с това.
—
И ЕТО ГИ КИСТИТЕ, които са огледален образ на разминаванията:
– между желанията и случващото се
– между обещанията (заричанията) и неизпълнението им
– между плана и действието
– между топлотата и заместването и с, уж, важни… дейности
– между любовта и липсата и.
… между какво ли не и всичко останало.
Между смисленото и безсмисленото.
Е, да, вие сте, хе, хе, информирани и знаете, че кистите са следствие от нерационално хранене, от висока киселинност на организма (нарушено РН), от хормонални и пр. смущения…
Но, защо, приятели, тялото се подкиселява?
Защо човек не съблюдава храненето си?
Защо се зарича едно, а често седи подпрян на лакти и гледа в нищото?
Защо понякога искаме да прегърнем, да кажем нещо мило, да прошепнем “Лека нощ”, да “влезем” в очите на някого и да усетим всичко… а вместо това, просто се обръщаме и заспиваме?
От щастие?…
От много знание ли… или обратното?
От страх… или липсата му?
От воля или липсата и?
От надежда или липсата и?
От усещане за бъдеще или липсата му?
Още един прост фасул.
Връзката между разбирането ни за живота, очакванията, начина ни на живот (от една страна) и от друга – здравето, е директна.
Двете страни на едно и също нещо.
—
ИДИ МИ, ДОЙДИ МИ
Всяко дълго продължаващо във времето вътрешно противоречие, противопоставяне, невротична борба и страх, които не намират външно фактологично и обективно решение (в промяна на навиците, промяна в начина на живот, израстване в характера, в светогледа и разбирането за нещата въобще), водят до физиологически противопоставяния на микроклетъчно равнище.
Грубо противопоставяне, което преминава в здравословни проблеми – болестни колизии и вътрешнофизиологични конфликти.
Накратко: Накрая всичко рефлектира върху имунната система, която:
1) Изпада в периодичен; в продължителен или постоянен срив
или
2) Започва да атакува собствените (на тялото) тъкани, защото не е наясно (доведена е насила до неведение) с обекта на своите бойни задачи.
или
3) Се обръща срещу целия организъм, като предизвиква клетъчни нагласи към разделяне, отцепничество и противопоставяне. Което е… рак.
Това са разбираеми причинно-следствени връзки, които започват още в детско-юношеска възраст, като логическа последователност от неправилно възпитание, липса на истинска топлота в семейството, неизяснени родителски отношения, неясно водачество (от страна на бащата) и липса на стройна ценностна система.
—
ВНИМАВАЙТЕ С ДЕЦАТА, родители:
Да бъдеш силният приятел, авторитетът, който винаги е в помощ и спрямо който уважението е истинско, изграждано в мигове на заедност и взаимност…
… е съвсем различно от това да си натякващият, досаден, заплашващ, нервиращ, създаващ напрежение и изискващ незаслужено (и кухо) уважение… някой си.
Ако не успеем да застанем и да вървим срещу собствените си страхове, те се наслагват в характера и душевността на малките човеци край нас.
—
ВГЛЕДАЙТЕ СЕ В СНИМКАТА:
Зад мен е един цял, монолитен скален блок, повече от десет метра в диаметър.
Някога този гигант се е отчупил от огромния скален масив по-нагоре по склона и е спрял тук. Под него диви животни са издълбали дупка, всъщност проход, който ми беше интересен, плашещ и… ме предизвикваше да го изследвам.
Първия път просто го огледах, бях изпълнен с благоговение и се възхитих на могъществото на природата.
Но!
Но, втория път (след почти две седмици) бях подготвен, проврях се под стотиците тонове скала и бавно преминах.
Страхът (какво би било, ако… ) се изгуби някъде по пътя.
Притеснението от диви животни или свирепи змии, свити и чакащи нейде под земята отиде, та се невидя.
Бях просто поредното диво животно, използвало тъмната дупка… за нещо си. Природата очевидно ме разбра и се отнесе благосклонно.
След половин час на мрак, внимателно провиране и усещането за смазващата мощ надвиснала над мен, най-сетне излязох отново на Горната Земя.
Почти като в приказките.
Както ви казах в началото:
Не “срещу”, а винаги “заедно с” природата и естеството на нещата.
Не е трудно, но винаги трябва да държим под око откъде идваме (отговорете си откъде?) и дали днес сме стигнали много далеч…
… дали сме стигнали много далеч, от където сме тръгнали?
—
ТАКА Е С ВСИЧКО, приятели, другари и другарки, включително и с болестите.
Ако една болест ви плаши, тръгнете към нея, проучвайте, изследвайте я, разберете я и узнайте, защо е дошла.
Тя е тук, за да ви подтикне – както остенът, вола.
Установите ли причината, болестта ще започне да се размива, да изтлява и ще изчезне, защото вече не е необходима като подтик да разберете нещо.
И всичко си идва на мястото.
Горната Земя е там някъде, но от нас зависи да намерим и да изминем пътя.
Просто като фасул – за трети (или четвърти) път.
—
В КРАЯ:
Яжте фасул.
И да пръднете, ще сте по-близо до истината, отколкото да гълтате “Дуфалакс”.
П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия Ви е харесала, може да я споделите от бутоните по-долу, за да достигне до повече хора.