ВЪПРОС №1: “Емо, направиха ми операция от дискова херния. Минах рехабилитацията, но съм много по-зле, направо не мога да вървя. Казаха ми да почивам и никакви физически упражнения. Ти какво ще кажеш?”
ОТГОВОР:
Ама, разбира се – никакви упражнения и спорт, защото иначе има опасност…
… много сериозна опасност…
Да?
Да проходиш отново и да станеш нормален човек.
ДОБРЕ Е този въпрос да го зададем на няколкото души, които от години тренират в нашия клуб, бяха с дискови хернии (двама оперирани) и навремето дойдоха със същите оплаквания – почти 60% инвалидност.
Ако се върна в близките двайсет години, ще изброя поне петнайсетина души с дискови хернии, преминали успешно през клуба, хора, които днес водят нормален живот и спортуват редовно.
Има методика, има знание, има начини и точна система от упражнения.
От човек се иска просто да ги спазва и да не отстъпва.
ПОСЛЕДНИЯТ, пресен пример: Веско Д, мъж на 40 години, опериран от дискова херния и когато (преди година) дойде при мен, преминал рехабилитационния курс, наистина вървеше трудно, и още по-трудно издържаше да стои прав.
На заниманията по йога често лягаше от болка.
Направих му хранителна и тренировъчна програма и започна да посещава всички тренировки. Минахме през доста върхове и спадове, а днес…
Да – днес?
Днес Веско (бивш боксьор) вече върви, тича, тренира с тежести, скача на въже, движи се по ринга и удря по чувала, досущ както някога.
Всеки може да ми се обади, да дойде и да се запознае с Веско – той е реален човек (един от няколкото с “бивша” дискова херния, които тренират при нас), не измислен и умишлено нагоден към темата, пример.
Та – дискова херния и окончателна липса на спорт?
Както казва комисар Берюрюе (лит. герой на френския писател Сан Антонио): “Не на мен тия, ша ва замола, моля ви са…”
ВЪПРОС №2: “Попадна ми една статия, как много растения и билки, помагат за различни заболявания. Дали е вярно това, Емо?”
ОТГОВОР:
Да ти кажа – вярно е.
Толкова, колкото е вярно, че запалената факла помага да се спасиш от разярен лъв, който е решил, че ти си вечерята му.
Когато попитали един пътешественик-природоизпитател (мисля, че беше сър Ричард Атънбъро), отговорът му бил: “Да, факлата помага, но зависи от скоростта, с която я носиш…”
ВЪПРОСЪТ за, уж, “реалната” помощ на треви и билки за здравето, съм го коментирал и преди – почти по същия начин.
Почвате от сутринта с десет цигари, пет-шест принцеси (хляб и месо), кафе и десерт, на десет часа пак. На обяд – шкембе-чорба, бира, бял хляб до дупка, за второ тас-кебап, накрая – два-три крем-карамела. А – и цигари за отскок. Вечерта – започвате с кило цигари, две пици, две-три бири, четворка кюфтета, две пържоли, миди, октоподи, пържени картофи, чиния компот (щото, хе, хе, бил полезен) и накрая – кафе, миризливо сирене и вино, според (уж) френските здравословни тенденции.
Огладнеете ли между храненията – кроасани, вафли, баници, тутманици, щрудели, енергийни напитки и халва – таханът е мноооого полезен.
Така я карайте всеки ден и когато направите инфаркт (инсулт, диабет, цироза, камъни в бъбреците, простата колкото баскетболна топка, туморни кисти в яйчниците и рак в… къде ли не)…
… пийте билки.
От първа ръка ще научите как, колко и, ъ-ъ-ъ, дали помагат.
ДАЛЕЧ СЪМ ОТ ТОВА, да кажа, че лечебните треви и билките не могат да бъдат от полза, дори в хомеопатични дози.
Но, за да получим необходимия ефект, нашето мислене, поведението ни, нещата в които вярваме, идеята с която сядаме да се храним и начина, по който гледаме (или пък не гледаме?) звездите в нощното небе…
Всичко това трябва да се премести на ново, по високо и по-стойностно равнище.
Равнището на единство с другите, с близките, с човека отсреща, с чуването на мълчанието и неизречените въпроси в очите му.
Равнището, че поставянето на храна в устата, е с ранг на свещенодействие и разговор с природата.
Равнището, че всяка наша мисъл, дума, действие и начина, по който изглеждаме, е в съответствие (в синхрон, в унисон, в единодействие) с околния свят тук, на Земята и с необятния Космос, откъдето всички ние идваме.
И, където в крайна сметка, се връщаме.
“Направени сме от звезден прах и когато умираме, се връщаме у дома.”
Думите са на Карл Сейгън.
ДА СИ ГО КАЖЕМ: Ако целият ни начин на живот се изчерпва с идеята да наподобяваме физиологична кофа за боклук, билките ще помогнат точно колкото… запалената факла.
ВЪПРОС №3: “Имам почти двайсет килограма отгоре, Емо, но се чувствам добре и мъжът ми ме харесва. На трийсет и две съм, нямам никакви заболявания и мисля, че в твоите приказки за излишното тегло и болестите няма нищо вярно.”
ДУПЛИКА №1: Двайсет кила над нормалното са… сериозна красота и още по-сериозен залог за, ъ-ъ-ъ, бъдещо здраве.
ДУПЛИКА №2: Това мързелът и жалкото успокоение, че има (поне един човек) който да ни харесва, са Велика Спирачка.
Също и пълната липса на реална представа, как изглеждаме отстрани.
За познание и знание – какво точно става с физиологията през годините, ако носим двайсет кила отгоре – боже, какви глупости!
Пък за естетика, лично израстване, чест и духовност да не говорим – в днешно време те важат, колкото честната дума – т.е. никаква я няма.
ОТГОВОР: Наскоро имаше полу-пропаганден, полу-обзорен, популярен, документален филм-разходка из Арабските емирства, Саудитска Арабия и прочие чаршафосани страни. Т.е. онази част от света, където законодателството се изчерпва с рязане на ръце, крака, глави, хвърляне от по-високите етажи, запалване с бензин или (за разнообразие) претрепване с камъни на улицата.
Страни, които великият Тартарен Тарасконски (Алфонс Доде – за който чете книги) нарича общо “… там, при турците”
В разговора с някакъв шейх, журналистът зададе въпрос за здравето и отношенията в семейството.
Отговорът на брадатото, мъжко нещо в чаршаф, беше (записал съм го дословно):
“Преди харесвахме дебели жени, толкова дебели, че чак очите им не се виждаха от лой. Но с годините открихме, че времето им за използване (!?) е много кратко, защото се разболяват от диабет, стават трудноподвижни, сърцето и бъбреците им отказват, миришат лошо и периодично трябва да ги сменяме с други. Затова от десетина години харесваме и си избираме по-слаби жени, като вашите манекенки.”
КАТО ЧЕ ЛИ ШЕЙХЪТ казва всичко, което може да се каже.
Мога да допълня, че колкото важи за жените, тройно повече важи и за мъжете – ако носят петнайсет-двайсет и повече килограма отгоре, с напредването на годините мъжете го отнасят неминуемо, безотказно и много по-тежко.
ДА ПОДХОДИМ КАТО ДАНТЕ: На арката над входа на Живота би трябвало да е издълбан надпис:
“О, вий, кои пристъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете… ако сте с десет-двайсет килограма отгоре!”
ПРИЯТЕЛИ, сподвижници, другари и другарки: Чуйте!
Възрастта над четирийсет и пет-петдесет, посрещната с десет, петнайсет или двайсет наднормени кила, не прощава на никого – тогава започват (уж, леко и неусетно, но понякога директно – като удар в лицето) болежките: тук дърпа, там леко наболява, сърцето като че ли прескача, кръвното… нещо, изпикаването, ох, ох, при мъжете с излишно тегло, болки в яйчниците и хоп – киста, че две, че три…
Докато в един (не хубав, а отвратителен) ден се окаже, че от здравето ни е останал само… спомен.
Голям смях е, когато някой на трийсет дойде и ми каже: “Аз цял живот съм здрав”.
Какъв живот, бе – та той сега започва!
В КРАЯ:
За някои – край.
За други – начало.
Просто като фасул.
П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия Ви е харесала, може да я споделите от бутоните по-долу, за да достигне до повече хора.