Спорт до дупка или дупка в мозъка…

ВЪПРОС:
„Оставам с впечатлението, Емо, че трябва да ставаме все в ранни зори, да търчим цял ден по стълби, градинки и поляни, да правим гимнастика, йога или каквото там, през деня да не ползваме асансьори и транспорт, а вечерта вместо да се поотпуснем – отново на стадиона или в залата. Всичко това – на фона на разчетен до милиграм хранителен режим и никаква идея за спокойно ежедневие и спокойна вечер. Така ли е или нещо не съм разбрала?“

ОТГОВОР:
Е, ако наистина някой мисли така, очевидно доста платки на горния етаж са изгорели безвъзвратно.

СПОРТЪТ, както всяка човешка дейност, е със силно изразен емоционално-интелектуален компонент. Спортуваме, когато ни е приятно, когато имаме необходимост и когато тялото ни го подсказва. Разумните решения, планирането, както и волевите импулси, също са част от интелектуалната ни същност. Тялото има пет-седем пика на вътрешно-физиологично желание за активна физическа дейност в денонощието – сутрин след ставане, преди обяд, в късния следобяд, често след вечеря и понякога (колкото и да е странно) в малките часове след 00 ч. Уловим ли тези енергийни изблици, спортът става лесна, приятна и ползотворна дейност.

За физиологичните енергийни пикове – в следващите публикации.

ПРОБЛЕМЪТ, обаче (съдържащ се във въпроса) е в измамното усещане, че да сме в добра форма е отживелица, нещо ненужно, защото сме защитени. Защитени от диви животни, насилници, от серийни (или обикновени) убийци, от непосредствената задача да защитим семейството, рода, племето, общността и пр. от директно нападение, извършено с цел унищожаване и превземане.

Защитени от ненавременна, неочаквана, ужасна смърт.

Казано иначе: защитени от всичко, което (за съжаление) е най-често срещано в човешката история – изнасилвания, кръв, брутални убийства, войни и смърт.

В ПСИХОЛОГИЯТА е познат феноменът на психо-отхвърлянето: когато човек (общност, група, народ) е преживял нещо ужасяващо, той, ако оцелее, забравя умишлено преживения ужас, за да може да функционира „нормално“ в дните занапред.

Оттук следват два пътя:

1. След „инцидента“ караш така, сякаш нищо не се е случило, т.е. бягаш от действителността. Ако инцидентът се повтори, пак сме хванати „по бели гащи“ (Синдром на учудената овца).

2. След инцидента се „съпикясваш“, вземаш се в ръце, обмисляш преживяното, начертаваш работещ план това да не се случва повече и живееш, без да забравяш миналото. Защото (историята и психологията го доказват), ако бягаш и отхвърляш нещо, ти го създаваш наново и рано или късно нещата се повтарят.

Точка 1. е „мо-та-мо“, едно към едно с психологическия феномен „Синдром на учудената овца“: Всяка сутрин слънцето изгрява и всяка сутрин това е нечуван, невиждан, изживяван за пръв път феномен в съзнанието на овцата – тя няма памет и съзнание за вчера, за онзи ден и всяко нещо, което се е случвало, днес се случва (уж, отново) за пръв път.


В ПЛАНЕТАРЕН МАЩАБ: има достатъчно фактологични данни, които говорят, че човечеството е преживяло ужасяващи социални и гео-катаклизми, които е забравило (т.е. отхвърлило). Не ги е разгледало, анализирало и преосмислило, не е оценило собствената си (предизвикана) роля в тях, не го прави в момента и ги повтаря/предизвиква отново и отново.


НАСОЧВАЩ ВЪПРОС: От колко години е (спокойното?) обществено-социалното устройство в света, с което сме свикнали?

Отговор: грубо погледнато – стотина години. Съотнесени към милионите (последните научни постановки визират милиарди) години човешко съществуване в брутално оцеляване, тези стотина години са все едно несъществуващи.

Е, можем ли да считаме, че сме защитени от каквото и да било?

АКО В СЪЗНАНИЕТО ни е всичко (личната, групова, родова и народностна памет), което се е случвало, дали бихме живяли безпаметно и безметежно като „синдромната“ овца? Дали бихме унищожили армията (която защитава племето), дали бихме изоставили собствените си физически възможности (бягане, плуване, сила, ловкост и т.н), които ни дават известни гаранции за лично оцеляване?

Ако помним и знаем, дали не бихме обучавали децата си на това?

Ако помним и знаем, дали бихме сринали детския спорт и въобще спорта в държавата до степента, на която е в момента?

В ДИВАТА ПРИРОДА спорт няма. Зрелите животни си играят с малките, а малките помежду си, като играта е точна имитация на (убийствените) спортни възможности, предназначени за оцеляване, прехрана и защита. Защото оцеляването (имитационните упражнения, както и физическото развите) е първо в списъка от задължителни дейности в природата.

Същото е при хората, а в последните дни оцеляването направо чука на вратата.

ЗА ПРЪВ ПЪТ военните умения (бягане, скачане, теглене на колесница, хвърляне на копие, чук, щит, носене на тежест, борба, бокс, панкратион) навлизат официално в гражданското общество с учредяването на Древногръцките Олимпийски игри.

Но – внимание: никой не си е правил илюзии, че тези „мирни“ умения, правят отделния атлет крайно опасен, ако решиш да му посегнеш. Ето защо в древността всички известни личности – от математиците до царете, кралете и императорите, са били обучавани от изтъкнати бойци и атлети.

ВПОСЛЕДСТВИЕ (в хода на стотици години) хората забелязали, че тренираният човек (дете, жена, мъж) е по-здрав, може повече, боледува по-малко и ако не загине в битка, живее по-дълго. Колко хора знаят, че по време на Пелопонеските войни, най-резултатен бил отрядът на Старите – около 600 мъже на възраст от 60, 70, някои над осемдесет годишни.

Между другото, самият цар Леонид (истинският, не от филма) е бил почти на шейсет, когато е повел 300-те си воини срещу Ксеркс.

ХУБАВО Е, да се излежаваме, но докъде ще я докараме, ако всеки ден ставаме в 11? Хубаво е да си угаждаме понякога на масата, но докъде ще я докараме, ако ядем пици, чипсове, бонбони и сладкиши от сутрин до вечер? А ако това е животът на нашето дете?

На нашите деца?

ДОРИ И ЖИВОТНИТЕ правят гимнастика след сън и продължително седене – протягат се, усукват тялото, подскачат и имитират дружеска борба. Това по няколко пъти на ден и десетки пъти в денонощието.

А ние?

Ние също сме животни и то – диви. Последните сто-двеста години не са ни променили и на сантиметър. Достатъчно е, да се себе-вгледаме – на какво сме способни, когато се ядосаме, как отстояваме личната си неприкосновеност, как защитаваме децата си и хората, които обичаме.

НИКОЙ НЕ ИСКА приятел (близък, интимен партньор, дете), който е лишен от „дивост“, т.е. да му липсва елементарна енергия. Така че, нека си останем диви, пълни с енергия, силни, гъвкави и завладяващи.

Чарът на дивото животно е и в опасността, която излъчва. Никой не си прави илюзии, за какво са предназначени ноктите, здравите зъби, широките рамене и гръб, трептящите мускули на ръцете, здравият задник и силните бедра.

Е, това не се получава на маса и пред лаптопа.

В КРАЯ:
Изборът е наш.


П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия ви е харесала, може да получавате най-новите публикации директно на имейл. Запишете се като натиснете бутона по-долу! 

Нова публикация всяка неделя!

Записване от тук >>

Вашият коментар