Сезам, отвори се… Блиц от десет въпроса-отговора

– храненето, пиенето и пушенето
– себеуважението
– отношението към другия
– някога и сега
– планирането
– децата
– гените и здравето
– ние и природата
– живота, смъртта и спокойствието)

1. ВЪПРОС: „На колко години си, Емо?“

ОТГОВОР:
На достатъчно, за да мога да кажа нещо и хората да го чуят.

2. ВЪПРОС: „Пиеш ли алкохол, Емо?“

ОТГОВОР:
Не.

Възможно е на Нова година да изпия една-две глътки вино заради приятелите и близките. В повечето случаи е половин глътка или имитация на глътка, но цяла вечер разнасям чашата като човек, който пие.

3. ВЪПРОС: „Все пак, алкохолът отпуска и носи настроение…“

ОТГОВОР:
Значи, без алкохол… нито отпускане, нито настроение.
Звучи абсурдно.

Трябва съвсем да сме загубили човешката посока, личното си отношение към Природата, енергията, желанието за действие и любопитството си към всичко, че да търсим отпускане и настроение чрез алкохол.

За какво ще ни отпусне алкохолът?

За почивка?
Преживявал съм гранични физически и психически натоварвания и единственото, от което се нуждаем след това е… място, където да легнем. Нататък природата си знае работата.

Ако искате наистина да можете да се отпускате, да почивате качествено и да спите непробудно, просто се изморявайте физически.

Физическата умора (тренировки, походи, микс) е не само физическа, а и психическа – физическото действие пречиства тялото от психологическите негативи и притеснения.

За настроение?
Настроението идва от предусещането за нещо ново, вълнуващо и приятно. Ако у вас са налице любопитството и желанието за приключения, за нови неща, за откривателство, за разбулване на тайни и загадки… за чий ви е тогаз алкохолът?

За по-добро общуване?
Хе, хе…

Един съвет: Погледнете се – визуално и вътрешно.

Чувствате ли се като човек, с когото бихте седнали на разговор?
Ще ви е любопитно ли, да чуете себе си, да се увлечете от присъствието на себе си, да си кажете „Ееее, тоя/тая е върхът“?

Готови ли сте да захвърлите всичко и да тръгнете след себе си, да бъдете (свой) последовател, както са тръгнали след Аспарух? След Левски? След спартанеца Леонид?

След Жорж Санд (тя е жена, ако не знаете), която е дала кураж на жените и днес те дължат именно на нея привилегията да носят дълги панталони.

След Иисус?

Готови ли сте, да бъдете толкова интересни, толкова знаещи, толкова добри разказвачи и толкова добри приятели със Себе Си, че който и човек да е с вас, наистина да иска да бъде с вас?

Да, алкохолът може леко да подобри „момента“, но не може да ви даде онова, което нямате.

За любов?
Е, ако чакате любовта (физическа или цялостна) да лумне след пиенето на алкохол, следва въпросът „Къде са вярата и енергията ви и – как въобще живеете?“ Защото, ако носите енергията и силата у себе си, тогава вашата любовна активност не може да се сравнява с никакъв изблик на алкохолна или медикаментозна любов – прим. след употреба на, хе, хе, виагра.“

Допускам, че всъщност, повечето хора страдат от липса на романтика, загатната тайнственост, интимност, топлота и нежност. Това са неща, които децата виждат, наблюдават и научават:

– от поведението на родителите – няма ли го у тях, няма го и у нас и в живота (ние) ставаме същите дървеняци. Нека родителите се замислят, какво виждат и попиват децата от тях.

Четат ли родителите – четат и децата.

Любопитни и търсещи ли са родителите – такива са и децата.
Спортуват ли родителите (баща ми беше всестранен спортист) – децата вървят по техния път.

– от досег с културата и изкуството – литература, музика, изобразително изкуство, театър, опера, кино и пр. Също – от научаването и осмислянето на традициите – наши и чужди.

– от изучаването на историята и обичаите на народите.

– от пътешествията, от личния опит и контакти

– от поведението (или липсата на такова) на околните

4. ВЪПРОС: „Пушиш ли, Емо?“

ОТГОВОР:
Очевидно – не.

Никога не съм пушил, като изключим шестте или седемте цигари наведнъж в пети клас, които налапах една след друга пред куп съученици, за покажа, че съм мъж, а и да видя, какво ще стане.

Стана това, че ми прилоша, заповръщах, а на всичкото отгоре ни подгониха двайсетина цигани с камъни (тогава циганите си бяха цигани, никой не беше чувал за роми), трябваше да бягаме и да се крием из някакви прашни и безкрайни царевици.

Помня смъртния страх и ужасния начин, по който се чувствах и никога повече не повторих „мъжеството“ с цигарите.

Както казва Ричард Марчинко (бившият водач на Тюлен-7), има много бърз начин да разбереш, кое върши работа, кое не, кой става и кой не става: Вземаш „Калашник“, насочваш го към тълпа хора и пускаш няколко бързи откоса. Който включи и се просне на земята – оцелява. Който не…

Тъй де.

Така и аз: Когато ни подгониха циганите, когато тичахме и коравите царевичните мамули ни удряха през лицата, когато (окървавени, изтощени и уплашени до смърт – като диви животни) разбрахме, че мургавите човеколюбци хвърлят по нас със сила истински, тежки, остри и убиващи камъни, трябваше да съм кръгъл единайсетгодишен идиот за да не разбера, че… пушенето убива.

Буквално.

Е, бях истнски син на баща си (армейски капитан) и научих урока.

5. ВЪПРОС:Може би здравето ти, все пак се дължи на здрав ген, как мислиш?

ОТГОВОР:
Не мисля. Знам.
Въпросът с гените при мен е твърде… кофти.

Баща ми (въпреки всички хубави неща, които мога да разкажа за него) си отиде на сто и трийсет кила и списък с болести от небето до земята: инфаркт, инсулт, пиелонефрит, рак на простатата, емфизем, подагра и какво ли не.

Така и не ме послуша за храненето – тъпчеше, както дойде, каквото му попадне и по много.

Неговата майка, сиреч баба ми – почти същата картина.

Майката на майка ми е починала от тежка туберкулоза, преди да се родя.

В последните години майка ми започна да се вслушва в съветите ми, но десетките години живот в непремислено хранене вече и бяха довели тежък диабет, два инсулта, глаукома и един микро инфаркт.

За себе си мога да кажа, че нося гена (готовността) на всички заболявания, които изброих.

Така че, здравето и физическата форма, които съм постигнал, които поддържам всеки ден и с които увличам хората, са въпреки гените, които са ми предадени.

6. ВЪПРОС: „Как се храниш, Емо?“

ОТГОВОР:
Планирано.
Планирано.
Планирано.

Никога „едно към гьотере“.

Ако в този ден не гладувам, и се очертае да съм за повече от четири часа извън дома, винаги съм с раница, в която има:

– термос с чай
– мед
– поне два лимона и поне две ябълки
– зеленчуци (по-често подготвени на салата)
– приготвена храна за едно, две или повече хранения
– ако съм през зимата в минусови температури, задължително нося и ром.

Често можете да ме видите, като отивам на работа и на гърба ми е „известната“ синя раница. Това означава, че на работа ще съм не по-малко от шест-седем часа, а след това имам мероприятие – тренировка, поход, екстремно излизане в трудни условия.

Което предполага, че поне две хранения ще са в полеви условия.

Разбира се, понякога ходя и на ресторант, вечерям в Хепи или ям пица… но това е част от плана за деня.

План за деня, направен от предния ден.

7. ВЪПРОС: „Месо ядеш ли?“

ОТГОВОР:
Отговорът не е еднозначен и има две страни.

Първата е, че в обикновеното ежедневие не ям червено месо – стигам най-много до риба и пиле. Пилето е птица и е неизмеримо по-леко от свинското и телешкото месо. А рибата, сравнена с червеното (говеждо) месо, съвсем не е месо – нито по мазнинен, нито по минерален, нито по енергиен профил. Знаете ли, че когато е жива, рибата извършва между един и пет процента фотосинтеза, което я доближава до растенията?

Втората страна е, че ако съм на път (на поход, лагер или няколко дни сред природата), е възможно да консумирам и червено месо, но:

Но – когато се прибера в обикновеното „ежедневно“ ежедневие, предприемам серия от прочистващи мерки, за да може тялото ми да се върне към обичайния си хранителен ритъм.

8. ВЪПРОС: „Днес децата по-често са на улицата и тя също оказва влияние, Емо. Не можем за всичко да обвиняваме родителите.“

ОТГОВОР:
Улицата е проверка за свършеното от родителите.

Преди години (като деца) прекарвахме навън и по улиците не по-малко от 4-5 часа дневно и имаше моменти, когато родителите ни въобще не знаеха в кой край на града сме.

И тогава улицата беше като сега: изкушения, опасност от отвличане, пороци, наркотици (да, имаше ги и мога да разкажа прелюбопитни истории), извратен секс (малки, големи, обратни, възрастни и комбинации) и всичко, за което се сетите.

Разликата е „само“ в това, че тогава хората имаха съвест, високо ниво на обща култура, единство и нещо, което се наричаше „квартална общественост“. Не че не беше възможно да пропаднеш (случи се на мнозина), но беше много по-трудно.

Днес проблемът не е в улицата, а в бездушието на околните:

– големи бият дете – сериозен бой. Наоколо седят родители с деца, множество хора и никой не реагира.

– куп деца (осем-десет-дванайсетгодишни) са се качили върху баскетболен кош в училищен двор и се люлеят. Желязото подава, огъва се, скърца, децата се настървяват и се залюляват по-силно. Дворът – пълен с възрастни и родители, които не реагират по никакъв начин, въпреки шума, очевидната опасност и рушенето на държавно имущество. В един момент основите на коша се откъсват, конструкцията пада и наранява някои от децата. След което родителите обвиняват училището и разпращат жалби до къде ли не.

– куче на собственик напада и нахапва дете на детска площадка, пълна с хора. Детето цялото в кръв. Всички мълчат и ако не бяха ни извикали нас, каратистите, кой знае накъде щяха да отидат нещата.

– изоставена кола пред блок, в която мъж на четирийсет години прави секс с момиче в… пети клас. Хората вървят, поглеждат и отминават. Как се нарича общество от такива? Световната конспирация ли ги е направила… овце?

– училищен двор, пълен с родители и деца. В единия край момчета на 18-20 години пушат и смъркат дрога. Миризмата е навсякъде. Овчото стадо родители мълчи и гледа… другаде.

Примерите са навсякъде. Цялата днешна България е такъв пример – отгоре до долу.

Проблемът не е в децата.

Проблемът е в малодушието, егоизма, страхливостта, безотговорността и вече в откровеното крайно ниско (и крайно агресивно) ниво на интелигентност и образование на големите, които пропиляват с лека ръка онова, което предците ни градиха столетия.

В загубената чест и достойнство на хората, които днес обитават територията България – разединени, джавкащи се индивиди, които на празници се бият в гърдите, развяват знамена, пеят, хе, хе, героични песни и се наричат българи.

И забравят (а и вече не знаят, горките), че „българин“ е динамично състояние, изискващо действие и поведение.

Погледнете Левски.
Научете нещо за истинския живот на Ботев.
Ами, онзи позабравен Спартак?
А Раковски, Каблешков или дори един почти непознат герой като поп Стойко Владиславов, наречен Софроний Врачански?
А жените – Райна (Княгиня) или тихата, но винаги действаща „баба“ Тонка?

Или да си спомним за едно съвсем младо момиче, именувано Вела Пеева, което просто искало да живее, да обича и да бъде обичано. И което, принудено да се защитава срещу три взвода платена, редовна армия, ги държало на място десет часа, а накрая, за да не попадне в ръцете им… си теглило куршума.

Действие и Поведение – добре е да си го повтаряме всяко утро, когато тръгваме по задачи.

И когато дете ни попита нещо, а ние му кажем „Сега съм зает“.

И когато, вместо да погледнем някого в очите и да поговорим, ние вземем, че извадим проклетия смартфон… последен модел.

9. ВЪПРОС: Често говориш за светогледа и отношението ни към природата, но как да променим светогледа си?

ОТГОВОР:
Е, аз пък често давам пример с онзи момент във „Война и мир“ на Л.Толстой, в който княз Андрей Болконски пада ранен в Бородинската битка – сражението, в което авантюрата на Наполеон в Русия от помпозна фанфарност се превръща в окаян бяг.

Както, впрочем, ще се получи много скоро с лаещите, накачулени по границите на Русия войнолюбци (за сега обикновени страхливци), ако имат глупостта да проверят (за кой ли път), могат ли да воюват руснаците или да.

Князът, чиито разбирания за света са били стандартните, аристократични клишета за героизъм, чест и достойнство, изведнъж остава неподвижен и умиращ под огромното, необятно звездно небе. Природата нахлува в съзнанието му и човекът осъзнава, че цялата човешка суета е една безмислица пред грандиозността на мирозданието.

Князът преживява спонтанно просветление и разбиране за преходността на нещата. Оттам нататък животът му се преобръща.

Колко от нас, прибирайки се от работа, вместо да гледат в краката си и да предъвкват наум киселото си ежедневие, вдигат очи към небето и звездите?

Колко от нас отиват на поход и нощем в планините, в гората или по поляните се вслушват в дивите, непознати звуци и шумове?

Колко от нас, седящи край вечерния лагерен огън, остават в мълчание и смиреност пред красотата на нощното небе, пред величието на света и после, когато се върнат в ежедневието, разговарят с близките и децата си за това?

10. ВЪПРОС: „Вярваш ли в живота след смъртта?“

ОТГОВОР:
Животът е обективен, повсеместен, всепроникващ и всичко, навсякъде във видимата и невидимата вселена е живот.

Дори, уж, мъртвите минерали гъмжат от живот.
Дори при абсолютната космическа нула енергията пулсира, прелива се и се обновява.

Къде тогава е смъртта?

Смъртта (която хората имат предвид) е субективно понятие. Усещането за смърт е следствие от временното обединено съзнание на билионната колония от клетки, микроорганизми и бактерии, която наричаме „човешко тяло“.

Когато тази колония започне да се разпада, нашето „сглобено“ съзнание определя това като смърт.

Ние сме много, неизмеримо и невъобразимо повече от купчина, събрани микроорганизми.

Ние сме енергия, а енергията (всички знаят) не се губи.
Само се прелива и видоизменя.

Затова и ние сме така многолики и многообразни.

Ще го кажа, както навремето го каза един майстор при влизане в залата:
„Спокойно, приятели! Смърт няма.“

В КРАЯ:
Ами… спокойно.

Вашият коментар