ВЪПРОС: “Емо, постоянно говориш да четем книги, но в днешно време всичко е в интернет, абсолютно всичко. Не виждам разликата или дори е точно обратното – четенето на книги е просто загуба на време”
ОТГОВОР:
Ама разбира се, загуба на време е.
Вместо да свършиш работа – да изслушаш новия клип на Азис, Галена, Камелия или на когото от стадото там, да се видиш с приятелки и да обсъдите новата чанта, палто, ботушки, новия нос, скули, шия без бръчки, 700-кубикови гърди, вместо да обходиш три МОЛ-а, да се тагнеш от тоалетната в КуБо, Ривиерата или друг моден пункт за хранене, пиене, преживяне, смъркане и натискане, вместо да преминеш трето ниво на Candy crush, вперил зомбиран, блеснал от магистрали, геймърски взор в синьото екранче на ай/смарт- (или какъвто там) -фона…
Ти, какво?…
Седиш сред дърветата на пейка в парка, разлистваш дебела тухла и съпреживяваш с Андрей Болконски чувството на благоговение, представяш си как би постъпил на негово място, ранен и умиращ, наблюдавайки звездното небе. Задаваш си въпроси и преоткриваш стойността на живота, природата и отношенията между хората по нов начин. Дори, от време на време вдигаш поглед от страниците, долавяш полъха на вятъра, слушаш шумоленето на листата и…
Вятъра? Листата?
Боже, какви глупости!
Вместо да зяпаш “Стани богат” и да търкаш билетчета.
ИЛИ, може би, се събуждаш в два след полунощ, не ти се спи, грабваш наслуки книга от рафта и отваряш на страницата, където Пип опитва да утоли жаждата си от старинната градинска чешмичка в имението на г-жа Хавишъм. Малката Естела идва, целува го над струята вода, а той стои и…
Обаче и това са глупости.
Защото, не усещането, изживяването и съпреживяването са важни, а парите.
И колата.
И къщата.
И обувките.
И циците.
И… въобще.
ВЪЗМОЖНО Е, дори, да станеш в ранна утрин, и ако предния ден си прехвърлил, примерно, “Тимур и неговата команда” или “Повест за истинския човек”, да помогнеш на грохналата старица пред входа да изкачи непосилните за нея три стъпала.
Три непосилни стъпала, след цял, съвестно прекаран, тихо преминал и вече отлетял… човешки живот.
Да я вземеш на ръце и да я пренесеш (като древния герой Язон – ако си чел “Старогръцки легенди и митове”) над голямата локва, която е непреодолима за нея.
И Е ВЪЗМОЖНО, слизайки от тролея, да подадеш ръка на побелелия, възрастен и съсипан от живота дядко (с окрадената и несъществуваща пенсия), който някога е изграждал Родината България (изграждал я е наистина, не наужким) и е вярвал в доброто занапред.
Прегърбеният, смален и треперещ дядко, който се е клел, докосвал и целувал знамето на същата тая България, за която е бил готов да се бие и да умре и, която ти си готов да напуснеш… за повече пари.
Или дори не за пари.
Просто – така.
Защото дори не подозираш, че съществува българската повест “Късче небе за трима”, по която беше направен и филм.
И – което е още по-лошо: татко ти също не я е чел, защото иначе щеше да ти навре лицето между страниците (съвсем не според евроатлантическите празни ценности) и да разбереш от първа ръка (и лице) за какво става въпрос.
ДОРИ Е ВЪЗМОЖНО, след като си изчел “Морският ястреб” и “Граф Монте Кристо”, да откриеш достойнство и благородство у себе си, които ще те подтикнат да отвориш вратата на момичето, с което си и да я съпроводиш като мъж и закрилник.
И да я накараш да се почувства специална жена и истинска дама.
Защото, да крачиш талибанската напред с ръце в джобовете на анцуга и да подвикваш “Аре, ма!” го може всеки мургав… от ония там.
Дето ритат жени по стълбите.
КАТО СЕ ЗАГОВОРИХМЕ ЗА ЖЕНИ И МЪЖЕ…
Напоследък става все по-очевидно, че мътни идеологически и мега-бизнес-интереси стоят зад агресивното западно натрапване на разбирането, че е възможно да има (физиологически, социален, психологически и пр. глупости) трети пол.
Между другото, в Брюксел ги докараха, хе, хе, до седемдесет и пет… пола.
И е все по-очевидно, че хората, които са близо до земята, които са наясно с истинските, базови ценности (“база и надстройка” – това се учеше в университета “някога, но не сега”), хората, които имат огромна лична интелектуална и образователна обща култура, хората, които “носят” книгите в себе си (като в “Книгата на Илайя”), хората, които са възпитавани в здрави семейства, където дисциплината, уважението, разговорите и общуването са необходимост и норма…
… накратко:
Тези хора не могат да бъдат подведени, излъгани, измамени, огънати и манипулирани.
Защото…
Защото ЗНАЯТ.
Толкова е просто.
ДОСТАТЪЧНО е, да излезем сред природата, да наблюдаваме растенията, животните, насекомите, птиците и, когато приложим наученото (прочетеното, говореното, общуваното, възпитаното, попитото от книгите и възрастните около нас), с очите си ще видим, как стоят нещата… с третия пол.
Но, ако:
– прочитането на една книга за нас е загуба на време,
– не спортуваме, стоим по цял ден и времето ни минава като в полусън,
– по цял ден зяпаме дисплея на телефона,
– играем игри с нива и точки (и това е нашият свят),
– образованието ни се свежда до налучкване на тестовите отговори (а,б или в),
– ако нямаме Женския пример на мама и Мъжкото присъствие на татко,
– ако празнотата (и болката) от липсата на общуване ни бута по пътя на алкохола и наркотиците,
– ако нямаме емоционалния и завладяващ пример на обичан литературен (исторически, национален, народен) герой, който да ни подтиква и задължава,
– ако цялото общество умишлено бива подкарвано в посока “1984”, “451 градуса по Фаренхайт” или фабулата на филма “Бразилия”…
… тогава прокарването на всякакви (противоприродни, античовешки и откровено извратени) тенденции, става относително лесно и в един момент…
Да?
В един момент стадото започва да счита това за нормално.
Онова, същото стадо, за което спорът “За вдигнатия капак на тоалетната чиния” е единственият, непостижим и неоспорим връх в човешката култура.
ПОСТ-ФАКТУМА НА FUCK(ТУМА):
Лесно е, да закърпим дреха.
Лесно е, да се извиним, ако сме натворили глупости.
Лесно е, да изтрием написаното.
Лесно е да кажем “Майната му”.
Но…
Как бихме изтрили едно пропиляно и объркано детство?
Как бихме изтрили липсата на общуване и разговаряне, когато точно те са били необходими?
Как бихме могли да върнем времето назад, за да съхраним (почти забравената) родовата памет за онова, което сме били, за заветите, които дедите ни са оставили и които принизяваме с бездействие и малодушие, за борбата, от която бягаме и националната чест, която (напоследък) поголовно, масово и безогледно продаваме?
Най-добре го е казал Богомил Райнов (“Реквием за една мръсница”, 1975)
“Ние винаги се сещаме, че нещо е трябвало да се направи тогава, когато вече нищо не може да се направи.
И се отплащаме с няколко повехнали цветя.
Или с един реквием”
В КРАЯ:
Четете, помнете и действайте, защото гузните цветя не решават нищо.
П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия Ви е харесала, може да я споделите от бутоните по-долу, за да достигне до повече хора.