ВЪПРОС: “Малко ми е неудобно, Емо, но какво би казал за положение, в което бащата глези детето по всякакъв начин, по цял ден го тъпче с кола и вафли, убива му апетита, отказва да го запише да тренира и когато аз отворя дума, ставам лошата. Нетърпимо е!”
—
ОТГОВОР:
Да се чуди човек, кое и идва толкова нетърпимо… на тая майка?
Бащата, очевидно, е родител от, ъ-ъ-ъ, новото поколение – никаква сторогост към детето, никакъв личен пример, никакви изисквания, никакво водачество и даване пълна възможност на малкия човек да изяви “себе си” – модният днес израз, изпразнен от съдържание като хладилник на български пенсионер.
Всичко това – чрез неограничена (и криворазбрана) свобода детето да яде каквото иска, колкото иска, да си пие колата, да се излежава пред компютъра и на дивана, като по този начин утвърждава истинската си същност, която е…
Какво е?…
Абе, голям праз какво е, важното е детето да не се натоварва, да си гледа кефа, да яде и дебелее на воля, а ние…
Именно!
Ние да си живеем живота.
—
ВЪПРОСЪТ е смазващо показателен за липсата на Всичко между Мама и Татко.
1. Любов? Оффф…
Че нали, ако има любов, си готов да направиш всичко за другия, а тук, видимо бъка от (не)готовност.
2. Обич? Ич или хич, дето се вика.
В обичта основното е разбираш другия. При тия… де е разбирателството?
3. Разбиране и усещане на другия? Виж предното.
4. Компромиси? Компро-миси? Очевидно миси-то на miss you е изтекло в канала, щом въобще се е стигнало до там, жената да ми пише.
И накрая, детето се превръща във вече познатото на всички ни, съвременно дете: дебело, мързеливо, неуважително, агресивно, без желание за движение и спорт, с нагласа към алкохол, наркотици, пиянски свади, лоши компании, без импулс за учене, без добри (литературни, човешки, кино-) примери, от които да се възхищава и да следва, без държава и националнии идеали, които го карат да се изпълва с гордост, че е българин и…
Списъкът е отворен и всеки може да се включи.
—
АКО НАИСТИНА ИСКАТЕ да сте родител (а не само биологичен донор на “нещо”, с което ще се занимава друг), трябва да сте готов/готова във всеки един момент да изоставите зоната си на комфорт.
Защото: отговорностите не приключват с бременността, раждането, кърменето, първите зъбки, с “не пипай това”, “не ходи там”, “остави ме, сега съм уморена!”, “малък си още да питаш такива работи” и “питай баща си, той е по тая част”.
И защото: отговорностите (за бащата) не се изчерпват с “давам пари и това е достатъчно”.
Запомнете: Имаме ли дете, което ще възпитаваме, готовността да напуснем личната си зона на комфорт е… двадесет и четири часова.
Примерно: Ако детето се ококори посред нощ и не иска да заспи, ще трябва да сте с него: да измисляте приказки, да съчинявате интересни разкази, а ако е по-голямо може да го облечете и да излезете на нощна, изпълнена с тайнственост, разходка.
Ако и мама се включи, се получава истински среднощен, импровизиран празник.
Когато дъщеря ми беше на четири-пет години, това беше най-честият начин да разговаряме – двама (или трима) в нощта. На морето сред грохота на вълните, през лятото с плуване навътре в черната вода или просто разходка под жужащите улични лампи.
Това сближава неимоверно, да знаете.
Нетрадиционно е, изисква стискане на зъби, защото утре сте на работа, но за детето (вече) ще сте герой и свой човек. Ще ви гледа с възхищение, ще ви вярва и ще ви боготвори.
Подходите са много – просто давам идеи.
—
ВСЪЩНОСТ, да стигнем до детската психика и емоционалност е най-лесното нещо, ако ние, големите, сме… интересни хора.
Разделете мислено себе си на двама души (две свое Аз) и отговорете: Бихте ли избрали другото “себе си” сред десетки други – защото сте неудържимо привлечени от този човек (себе си) и защото всичко, което прави е магическо и завладяващо?
Ако “да”, няма да имате проблем с децата.
А и с всеки друг.
Представете си, че се интересувате от наука, от изкуство, от литература, свирите и пеете, четете много книги, че сте пълни с енергия и постоянно сте навън, на интересни места, с интересни хора, извършвате интересни дейности и всеки, който е с вас, се увлича, поддава и включва в приключенията.
Очевидно е, че детето ви ще попива вашето излъчване, ще е във вашата орбита и ще попие импулсите и навиците ви, които впоследствие ще доразвие.
—
БАЩА МИ беше отличен плувец и наред с това се интересуваше от всичко – експериментираше с направата на лъкове, заедно правехме истински бойни върхове на стрелите, провеждахме схватки с ножове, хвърляхме копия и собственоръчно направени томахавки и винаги наоколо беше пълно с деца и възрастни.
Водеше ме по непознати, тайнствени за мен места, където често беше опасно, но разчитахме на ловкостта и уменията си за оцеляване.
В библиотеката, пълна до тавана, влизах с особеното чувство, че се намирам в преддверието на страхотно приключение. Книги с лъскави подвързии деляха рафтовете с полуразпаднати, оръфани екземпляри отпреди почти век.
Мирисът на хартия се сливаше с очакването, че разгърнеш ли страниците, ще откриеш отговорите на всичко, което би могло да те интересува.
Събираните с години (от баща ми с помощта на майка ми) книги разкриваха един необятен свят на вулкани, тайнствени места по света, приключения по всички точки на Земята, наука, поднесена по разбираем и близък начин, класически произведения, древни герои, митични същества, разкопки на древни градове, благородни рицари, Винету, Олд Шетърхенд, Тримата Мускетари, Дерсу Узала и Далечния Север, битки, героизъм, взаимопомощ, благородство и безотказно приятелство.
Попаднеш ли веднъж сред всичко това, въображението не познава граници, а животът става прекрасен за живеене, цветен и необятен. Зад всеки ъгъл те чака приключение, зад всяко дърво – вълшебство и си убеден, че не е далеч денят, в който ще откриеш…
Какво?
Съкровището на Граф Монте Кристо разбира се.
—
ДА ХВАНЕМ ДЕТСКАТА РЪКА и да поведем детето (в прекия и преносен смисъл) е лесно, но наред с това – голяма отговорност и истинско тайнство.
Детето е доверчиво и иска да открие авторитет, който да го води в непознатия, широк, примамлив, но все пак плашещ свят.
—
ПРАКТИЧНО:
1. Давайте задачи на детето, но ги поднасяйте така, че да му е интересно. Спомнете си “тарикатския” начин, по който Том Сойер кара другите момчета да се натискат, да чакат ред, дори да му плащат, за да боядисват оградата – все едно боядисването е нещо страшно интересно, увлекателно, дори елитарно.
2. Подтиквайте детето към откривателство – да откриеш нещо и да го съобщиш на друг, е огромна емоция, заразителна в буквалния смисъл. Стъпи ли на тази пътечка, детето (и всеки човек) иска да преживява това отново и отново.
3. Поставяйте от време на време детето в ролята на (контролиран) водач – за да развиете неговото великодушие, способност за по-широка преценка на нещата и умението да държи ситуацията под контрол. Най-лесно това става сред природата – да ви заведе до някъде, да открие път през (уж) непозната местност, да ви преведе в тъмното – възможностите са десетки.
4. Разговаряйте с детето, участвайте в неговите занимания като неусетно ги коригирате и подтиквате в необходимата (образователна, научна, изкуство, сръчност, физически качества) посока – така ще бъдете приятел и желан водач, човек на когото то ще има доверие, а не надзирател и спирачка.
5. Проигравайте, планирайте и премисляйте възможностите за увлекателни игри и приключения – трябва винаги да сте подготвени и компетентни, иначе детето усеща колебанието ви.
6. Не се притеснявайте да бъдете строги – строгостта на водача е част от играта и, ако детето ви чувства като “свой човек”, то я приема и се вслушва.
Тези шест точки са достатъчни като начало – само като начало.
—
ЕСТЕСТВЕНИТЕ ВОДАЧИ на детето са таткото и майката.
Таткото – с твърдостта, с умението да преодолява опасностите, да дава решение в тежки ситуации и с мъжкото си великодушие. Присъствието на таткото поставя правилата на света, в който живее детето, внушава сигурност, спокойствие и самочувствие – три в едно.
Силата на жената е в мекотата на присъствието, топлотата, в приемането на нас самите, въпреки глупостите, които правим и в особената женска закрила, към която винаги можем да се върнем и която прекрасно допълва мъжката.
Прекрасно я допълва… когато мама и татко гледат в една посока.
—
ДЕТЕТО НЕ Е ЦЕНТЪР на всичко в семейството.
Центърът на всяко семейство са отношенията между жената и мъжа.
Детето става (изкуствен) център, ако в отношенията между мама и татко се появят пукнатини.
Когато животът в семейството блика и е във възход, детето е просто прекрасна част от него. В обратния случай, започва борба за надмощие, влияние и привличане на детската психика на всеки от родителите – което е недостойно и поставя детето на изкуствен пиедестал.
Пиедестал и угаждане, но наред с това празнота, която изпълва детския свят с неудовлетвореност, липса на сигурност и кара детето да търси подкрепа, опора и разбиране извън семейството – в приятели, групи, случайни и рискови запознанства и въобще – на улицата.
Оттам нататък разглезването, агресивността и развалянето на детето са въпрос на време.
—
ИЗВОДЪТ от горното е простичък:
Преглеждайте отношенията си и преди да застанете пред детето, винаги стиковайте (обсъдете в разговор и уравновесете) подхода на всеки от двамата – иначе детето усеща разнобоя и започва:
– да се глези
– да противопоставя единия родител на другия
– да се затваря, да мълчи и губим връзка с него
– да търси (рискови) решения извън Татко и Мама
Конфликтите никога не започват веднага и причините им се наслагват и тлеят с години.
—
НЕ СЕ ПОДДАВАЙТЕ на масовата простотия, чалга-култура и безпросветност, която ни залива – имате интелект, самоуважение и мозък в главите.
“Филми, футбол, бира и най-вече хазарт запълваха мислите им. Не беше трудно да бъдат контролирани.”
Думите са на Джордж Оруел от романа “1984”.
Все едно е казано за нас.
Но е написано през 1948-ма.
Все още ли мислите, че вървим напред и живеем в бъдещето?
Държавата (ни) не би била това блато, ако ръководните дейци ходеха на опера, на балет, на клавирни концерти, ако участваха в представянето на интересна книга или художествена изложба.
Държавата (образованието, науката, изкуството, спорта и младежта) не би била това блато, ако държавниците четяха книги, ако наистина (лично) се интересуваха от научните постижения, ако посещаваха планетариуми, музеи, ако понякога посрещаха изгрева сред обикновени хора… някъде.
Държавата не би била това блато, ако всички тези престъпници и предатели, на които все още позволяваме да стоят горе (а не в затвора, където им е мястото), бяха хора, милеещи за Родината, за Отечеството.
Между другото…
…на улицата в най-големия ни град, в самия център, пред очите на всички стоят безпарични, унизени жени с болни и увредени деца, жени, които биват подминавани (разбирай подритвани) от нашите “ръководни” и поканените, перверзно-бездетни евро-плужеци.
Какво правим ние?
Гледаме Световното и пием бира?
(чети Оруел)
—
СТРАНАТА НИ НЕ БИ БИЛА ТОВА БЛАТО, ако всички ние (мъжете на първо място), открием, че имаме достойнство, което задължава, ако се обединим и свършим онова, което всички знаят, че предстои, за което всички говорят и всички знаят, че е неизбежно… но някак не стигат до истински действия.
Чака ни работа.
И бъдещето на децата НИ зависи от това.
—
В КРАЯ:
“Зоната на свинския комфорт”.
Кога ще я напуснем, за изчистим кочината?
П.С: Ако сте съгласни с написаното или тази статия Ви е харесала, може да я споделите от бутоните по-долу, за да достигне до повече хора.