Твърде лично: за възпитанието, студа, хубавата кожа и здравето (блиц, но не съвсем)


   ВЪПРОС №1: „Имал ли си неприятни моменти със студа, Емо?“

   ОТГОВОР:
   Неприятни, не.
   Екстремни – да.

   Този, за който се сещам е, когато бях седем-осем годишен.

   В една снежна, зимна, неделна утрин (по времето, когато се учеше и в събота – средата на шейсетте) баща ми ме събуди, като изля обичайната половин кана студена вода във врата ми, както си бях в леглото.

   Облякох се за секунди.

   Тичахме през почти тъмния парк в Русе и наоколо, въпреки че бяха проправени пъртини, имаше снежни преспи по два и повече метра. Да е било -10 до -15 градуса – по него време зимите бяха…

   Абе, зими.
   Никакви „кодове“ жълто, червено, пембено и пр. измишльотини.

   На места снегът беше непроходим, повече от три метра и издълбаните проходи бяха истински тунели, под които вървяхме като в приказка.

   Спуснахме се на брега на Дунав, както всеки път. Брегът там е стръмен, с може би петнайсет-двайсет метра денивелация и се слиза по тънка, почти отвесна пътечка, най-често по задник. Долу се движеше с тътен обичайният за ония времена ледоход и поне петнайсет метра навътре в огромната река ледът беше гладък и непрекъснат – можеше да се върви по него.

   Разходихме се до границата на движещия се лед, когато в един момент онова, върху което бях стъпил, се разтресе и тръгна надолу по течението.

   Т.е. блок лед, колкото автомобил, се беше отчупил и се отдалечаваше с мен в рехавата зимна мъгла.

   Баща ми се намираше на седем-осем метра и пукнатината помежду ни за секунди се увеличи повече от пет метра. Нямаше никаква възможност той да доплува – течението нямаше да му позволи.

   Викна ми да скачам и да плувам, а той се върна и затича да догони откъсналия се блок по брега. Виждах го смътно, заради мъглата.

   Изпълних заповедта на мига, както си бях потен, по анцуг, фланелка и гуменки. Толкова бях решен, че това е истинско приключение (като във филмите за Олд Шетърхенд), че чак се зарадвах на възможността да участвам в нещо подобно.

   Нямам спомен за студ от този момент – спомням си удовлетворението, че участвам в истинска, мъжка задача.

   Беше яко плуване, при което течението ме отнесе шейсетина метра надолу, докато стигна стабилния брегови лед. Едва ли съм преплувал повече от десет метра по права линия, обаче… ги преплувах. Доста се затрудних да изляза от водата, но баща ми пристигна запъхтян, издърпа ме и…

   Какво мислите направи?
   Гушкания, вайкания и олеле, божке?

   Нищо такова.

   Изтичахме на здравия, непоклатим бряг, съблякохме се голи (само по гуменки и шорти, моите мокри) и продължихме с много интензивна гимнастика, от която… се изпотих.

   Тук аз, от днешна (2019) гледна точка, бих попитал родителите (бащите?), как бихте постъпили вие? А може би истинският въпрос е, дали някой (още) излиза да тича зиме, в шест и трийсет сутринта, при -10, с детето си, което е едва първи клас?

   И още въпроси: можете ли днес да изкрещите заповед на детето си да скочи, да плува и да се бори във вода два градуса – подготвили ли сте го за това?

   Плували ли сте с него по километър през лятото – не се шегувам.
   Тренирате ли с него или очаквате това да го свърши само и единствено някой тренъор?
   Сигурни ли сте във възможностите му?
   Допускате ли, че ако му викнете, то ще изпълни нареждането?
   И – дали, ако го накарате да скочи сред ледовете (за тренировка или да спасите живота му), няма да вземе да пищи за права, за юридическа защита и да иска да дойдат ония от „Закрила на детето“?

   А за двамата с баща ми, най-голямото премеждие от сутринта, всъщност, се оказа… как да обясним на майка ми станалото. След което тя доста повика, кара се, но двамата с баща ми се чувствахме някак особено свързани.

   По мъжки.

   Много дълбоко запечатано усещане, което не се постига на сухо, на топло, с пуканки, с чипс, с лигавене пред плазмения телевизор, с тракане по клавиатура и с педерастката криворазбрана толерантност, с която днес промиват мозъците на малки и големи.

   ВЪПРОС №2: „Какво правиш ти лично, Емо, за закаляване?“

   ОТГОВОР:
   Правя малко, но редовно.

   Студени душове – сутрин, вечер и по всяко възможно време и редовно плуване в зимното море.

   Изградил съм си навик/обичай в най-студените дни, когато се връщам от утринна тренировка (а при мен те често са две и започват от 06-07 сутринта с други хора), да направя по-дълъг студен душ с контрол върху дишането.

   Под „студен“ душ разбирам да се стои под студената (9-10 градуса) вода около минута. Умението да запазим дъха спокоен, гладък и без накъсвания се изгражда постепенно с бавно вдишване и бавно издишване. Това е един от най-добрите начини да установим връзка между психиката, телесните функции и плавните движения на тялото.

   Нарича се медитация в движение.

   Когато някой (пълно е със самозванци, дето събират от лековерните стотици левове в отоплени до 25-28 градуса кичозни псевдо-йога зали) реши да ви приказва глупости за медитация, вкарайте го януари, февруари или март в морето.

   Гаранция-Франция, че ще ви откаже.

   Накратко: Какво сме (съм) постигнали и накъде вървим, се проверява в леденото море – спокоен дихателен кроул (бруст, гръб, бътерфлай) около минута.

   От първи януари, когато посрещнахме с клуба Новата година в морето, съм плувал поне десетина пъти, а морската вода вече отива към четири градуса.

   Ако не съм от рано навън в студа, правя двайсет-двайсет и пет минутна утринна гимнастика, задължително на отворен прозорец (йога, разтягане, силови упражнения), след което е първият студен душ за деня.

   Въобще не броя факта, че почти не обувам чорапи (освен на работа и когато отивам да плувам в морето), често дори може да ме видите по сандали през зимата, че залите, в които тренираме са хладни, но ние (хората от клуба) винаги сме боси.

   Много лесно се разбира, кои в залата са трениращите при нас (защото често има и хора от други спортни организации) – ние винаги сме боси, а те винаги (дори и през лятото) са с маратонки и гуменки.

   Ние винаги отваряме прозорците, те ги затварят.
   Другите все се оплакват – как били настинали и как били хремави, как имали разстройство, как бродел поредният грип (вируси, бактерии и пр. ужасяващи микро-динозаври). Как тук ги боли, там ги сърби, как днес не са на кеф, но утре… Как след празниците били преяли, препили и се заседели и как щял да им трябва месец, докато влязат във форма.

   Ние… ами, тренираме.

   Видно е, че така започнахме и годината – на първи сутринта бяхме в морето.

   ВЪПРОС №3: „Има ли друго, което трябва да знаем за закаляването?“

   ОТГОВОР:
   Всяка редовно продължаваща заигравка (юруш-упорство) със студа без промяна на храненето, завършва (периодично) с подуто гърло, сливици, хрема, белодробна проблематика и т.н.

   Т.е. необходима е промяна на храненето, но тя е невъзможна, ако продължим да мислим и светоусещаме по същия (егоистично-консуматорски) начин.

   Студът предизвиква усилено (направо екстремно) клетъчно отделяне и преструктуриране на кръвните протеини. Ако телесните течности (кръв, лимфа, клетъчна) са чисти, мембраните не се запушват прекалено и лесно се самопочистват.

   Преведено на ежедневен език: оставаме здрави, кожата ни е хубава и сме в отличен тонус и настроение.

   Обратно: ако клетките отделят твърди и големи по количество токсини, при студ това се увеличава в пъти. Започва повсеместно запушване, нарушаване телесната циркулация на течноститте и оттам (макар че за известно време може да се чувстваме добре) – разболяване.

   Това и стотици други неща ги говоря, разяснявам и преподавам от началото на 80-те.

   Конкретно:

   1. Ако продължим да се тъпчем и да преяждаме с храни, в които има смесване на млечни произведения с месо, риба, яйца, с боб, леща, с хляб и пр. ние няма да извлечем почти никаква полза от закаляването и студовите процедури.

   2. Ако продължим да използваме бяла захар, захар и тесто и (съжалявам, но това е реалността) се храним с банички, рогчета, милинки, кравайчета, сладкарски изделия и т.н, по време на редовно излагане на студ, всичко в организма се превръща буквално в миш-маш. Краен резултат – болест.

   Има още много секрети в храненето и на тренировките, които водя (карате, йога, ОФП), редовно ги разискваме.

   Хората, които тренират при нас, постепенно, но видимо – за около половин година или малко повече – преминават от графата на масово и редовно разболяващите се, към тихото, спокойно, усмихнато братство на знаещите, разбиращите и неболедуващите.

   Последният и най-важен „секрет“ е дишането. То влияе на начина, по който мислим, а това е начинът, по който пристъпваме и влизаме в преддверията на Природата.

   Дишането (и различните дихателни практитки, които се учат при нас) дават възможност на тялото да реагира приятелски (спокойно и без паника) на екстремния студ.

   Оттам нататък всичко е въпрос на отношение и духовност.

   ВЪПРОС №4: „Закалителните процедури подходящи ли са за жените, Емо?“

   ОТГОВОР:
   Списъкът е дълъг, затова ще спомена две имена на известни жени, успели на модния подиум – Ел Макферсън и Клаудия Шифър.

   И двете препоръчват сутрин, след задължителната гимнастика, наплискването и обтриването с кърпа, жените да поставят лицето си в ледена вода (вода с парчета лед) за 30-40 секунди, повторено два-три пъти.

   Кожата на лицето се стяга, опъва се по естествен начин и, което е най-важно – регенерацията на клетките се поддържа на много високо ниво.

   Същата процедура, в мъжки вариант (във вана), правеше и актьорът Пол Нюман, който до последните си години беше в отлична форма и изглеждаше много добре.

   ВЪПРОС №5: „Има един холандец Уим Хоф, който показва невероятни умения в студа. Какво ще кажеш за това?“

   ОТГОВОР:
   Уим Хоф е много напред.

   Онова, което го е накарало (принудило) да се обърне към студа е безизходицата в личен, човешки план – самоубийството на жена му.

   От десетки години говоря на хората, че когато пристъпваме към Природата (към студа, топлината, към стихиите), трябва да тръгнем с уважение, с преклонение, като към приятел, близко същество или като към доброжелателна, обгръщаща ни отвсякъде реалност.

   Както, всъщност, е.

   Природата – тук, на Земята или в космическата пустош, е мястото откъдето идваме.
   Тя е нашият истински дом.

   Единствената реалност, включваща в себе си всички останали.

   Ако го осъзнаем и приемем, мисленето ни се променя и започваме да живеем в съответствие с Природата.

   Да извървим „дългия път към дома“ – Dire Straits имат такава, прекрасна, инструментална композиция.

   Това е, което се опитва да ни накара да разберем и Уим Хоф.

   В КРАЯ:
   Няма край.
   Всеки миг е начало.


**Забележка: за въпроси и контакт натиснете по-долния бутон и използвайте формата

Вашият коментар