Зоната на комфорт и болестите (мислите ли, че знаете как възникват болестите?)


– ежедневието и зоната на комфорт

– болката, агресивността и разделението
– егоизъм, мислене, рак
– простите настинки и отчуждението
– децата и бъдещето
– света, който зависи от нас

ВЪПРОС: „Емо, нали в крайна сметка трябва да се вслушваме в тялото си, защото ако тръгнем срещу него и срещу себе си, нещата няма да са добре?“

ОТГОВОР:
Да обърнем нещата наобратно.

Представете си, какво би се получило, ако винаги и във всичко правехме, само онова, което (смятаме, че) е добре за нас.

Бихме се излежавали в леглото по цял ден – то кеф, то ментално вслушване, щот сакън да не тръгнем против хороскопа и кармата за деня…

Утринната гимнастика отива в небитието – в нея няма никакъв кеф, само студ и кофти усилия.

Ако въобще се измием, ще е отгоре-отгоре – студената вода е неприятна.

Никакви плодове и зеленчуци – трябва да ги купуваме, да ги мием, да ги режем, да ги дъвчем много… що за съмнително удоволствие е това?

Не би съществувал никакъв спорт – кой идиот би тръгнал срещу себе си в пек и дъжд, в студ и сняг? Да тренира, да се натоварва, докато другите лежат на топло, пият, пушат, ядат торти и пасти, зяпат телефоните и се разплуват по диваните?

Образование и себеобразование? Кой би се хабил да помни, да съпоставя, да разсъждава, да дедуктира, да прави опити, да записва и да анализира резултати?

Ами възпитанието? Да даваш пример на детето, да ставате рано, да тичаш с него, да се плискате на чешмата, да търсите заедно Съкровището на Монте Кристо, да четете книги и да разговаряте за Вселената… този ужас и Стивън Кинг не може да го измисли!

Ами очите на Левски и Ботев от портретите? Гледат те и ти казват, че имаш сърце и отговорност, че крадците, предателите и подлеците са там, горе и че ти (именно ТИ) трябва да вземеш отношение, да организираш другите, да тръгнете и да свършите работа… Обаче, жената е направила едни свински крачета, една мусака… а ти да ги оставиш и да ходиш на бой?…

Затуй зяпаш екрана на смартфона, цъкаш, наред с други мекотели цъкльовци и се убеждаваш, че онова (борбата и отговорността) са старопотурлийски отживелици, а ти…

… ти си съвременен, гелосан, лустросан, джендъросан, със социален пол с №33, със заешко пухче на задника, потта ти мирише на виолетки и не се занимаваш с простотии от типа „справедливост“, „национална независимост“, „патриотизъм“, „единство“, „достойнство и чест“ и прочие отмрели в съзнанието ти нечистоплътщини.

Няма бойни сопи, няма брадви, няма канджи, няма ножове, няма Хан Крум, няма Ивайло или Цар Калоян, няма дори Шипка… щото там… нали… руснаците… че и Путин…

Ще вееш сини европейско-американски байрачета и ще вярваш, че:

– Освиенцим е освободен от американците

и
– Втората Световна е спечелена пак от тях

„А ти… О! Ти си българин и патриотин! Запей песента „Гъби, мои гъби“, пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ!“, както е възкликнал поетът.

Кой поет ли?
Търсете в Уикипедия.

И когато дойдат враговете, вместо да ревнеш свирепо „На нож, братя!!!“ (и да разфасоваш първия, когото докопаш), ще обърнеш услужливо частта от анатомията си, която е за такива, отработени във вековете, недвусмислени моменти на задносърдечно посрещане на завоевателя, а именно…

Заднопроходното отверстие, намиращо се между двете задни бузи, на педя под кръста.

НА СНИМКАТА (отпреди няколко дни) съм в крайно опасен момент – под/зад мен е пропаст от осемдесет-сто метра и съм стъпил на тесен корниз. Бях решил да се спусна в пещера, намираща се в отвесните скали на няколко метра от горния ръб, над който опитвам да се прехвърля.

Бях видял пещерата далеч отдолу, убеден, че съм достатъчно ловък, за да стигна до нея.

Стигнах, разбира се, но не успях да вляза и реших да се върна. И тогава стана опасно – оказа се, че няма за какво да се хвана, а и ръбът беше нависоко.

Издрах краката и лактите си в скалите, изцапах камънаците с кръвта си (тия дни в клуба все ме питат, къде съм се издрал) и накрая хората горе се принудиха да ми хвърлят въже, защото силите ми бяха на изчерпване и нещата отиваха на зле.

Успях да се изтътрузя по корем през ръба и едва тогава осъзнах, че съм бил на косъм от зрелищно, но краткотрайно, еднопосочно и фатално… безпилотно летене.

Но се чувствах добре.

Бях се борил, бях преценявал, бях стискал зъби, почти се бях предал, после се бях озлобил на себе си и пак бях подхванал опитите да се изкатеря. С абсолютно реалното съзнание, че смъртта може да дойде във всеки следващ миг.

Когато се успокоихме и седнахме на метър от ръба да пием чай, се оказа, че по-сладък чай не съм пил.

И небето беше по-синьо, и въздухът се оказа по-различен и всичко беше по-красиво.

Чувството, че отново си в живота е нещо, което не може да се опише, а трябва да се преживее.

ЧОВЕШКИЯТ ОПИТ Е БОЛКАТА
Всичко, което включваме в понятието „опит“ е основано върху преодоляването на негативни условия:

– несподелена любов,
– житейски несгоди,
– военни интервенции,
– кризисни моменти,
– загуба на близки хора и пр.

За да знаем кое е добро за нас, ние трябва да имаме съпоставка с изживяната антагонистична парадигма „кое е зле за нас“.

Ако липсва изживяността, се превръщаме в кухи морализатори и педантични наставници, от които лъха неопитност, непознаване на реалността и оттам – по-малка или по-голяма доза фанатизъм.

КОНЦЕПЦИЯТА ДА СЕ ВСЛУШВАМЕ САМО В СЕБЕ СИ се използва от силните на деня да насъскват хората един срещу друг, защото следствието от нея е директно разделение, агресия и войнстващо противопоставяне.

Ако винаги гледам на мен да ми е добре и ако това е цялото ми разбиране за живота:

– никога не бих се притекъл на помощ – да издърпам дете изпод колелата на връхлитащ автомобил; да се хвърля в студените води и да спася давещ се; да застана под ударите, за да защитя друг или да се бия с неравностоен противник в името на Родината, Честта и бъдещето.

– никога не бих могъл да изградя у себе си качеството „воля“, защото това означава да стискам зъби и да изживявам продължителни и редовно повтарящи се несгоди – студ, пек, запазване на спокойствие при психологическа интервенция, ранно некомфортно утринно ставане, надмогване на умора и изтощение и пр.

– никога не бих могъл да възпитам у детето си воля, защото нито я имам, нито я излъчвам с държанието си, нито съм я изживявал.

Общество, съставено от индивиди, които се стремят на тях, лично, да им е добре, винаги ще влизат в спорове, в конфликти, ще бъдат агресивни и ако прищевките на едни бъдат задоволени, те ще гледат на другите с презрение.

Последното се използва постоянно от властимащите – просто пуснете новините.

Накъдето и да се обърнем днес, виждаме ужасяващи примери за агресивно и патологично противопоставяне – от децата в детските градини и училище, до проядения от конфликти, препирни, междуособици и войни социум – светът на възрастните, които…

… които би трябвало да са разумни, спокойни, знаещи, изслушващи, да потушават безсмислените конфликти и да носят с присъствието си топлота, вяра и надежда.

Такъв ли е светът, в който живеем, приятели, другари и другарки?

Това ли е светът, в който искаме да живеем?


БОЛКАТА ВИНАГИ Е БИЛА СИГНАЛ, който ни известява за възможна физическа, физиологическа, емоционално-психическа авария или смърт.

Но болката е свързана и с така нареченото физическо и психическо свръхвъзстановяване – ако веднъж при натоварване след пет минути ни е заболял далакът, когато починем добре, на следващото натоварване ще издържим до осмата, десетата или дори до дванайсетата минута.

Това е стъпка напред и така ставаме по-тренирани и по-уверени.

Ставаме качествено различни.

Ако сме се страхували от нещо и винаги сме бягали, в един момент решаваме да тръгнем срещу него. Понякога този неосъзнат импулс е чист инат, понякога е изблик на внезапна смелост, но във всички случаи е силна жизнена енергия, която не търпи да бъде повече свивана, притискана и обезличавана. И, о, чудо! Успеем ли да надмогнем страха си, виждаме, че опасността е преодолима и вече сме готови за следващата.

Надградили сме самите себе си и старото „себе си“ вече го няма.
Има ново, по-хубаво, по-светло и по-уверено „себе си“, за което дори не сме подозирали.

Когато срещнем някой да върви по същия път на страх и бягство от действителността, ние можем да му помогнем – да поговорим човешки, да принесем спокойствие, увереност и, ако е необходимо, да подадем ръка и да преведем човека през опасността.

Така ставаме двама, които са се справили, после трима, после идват още, а след тях тичат усмихнатите, уверени и борбени деца…

Тези уверени, готови на помощ и взаимопомощ деца, които носят бъдещето.

Които СА бъдещето.

МИСЛИТЕ ЛИ, приятели, другари и другарки, че дълго време можете да подтискате принципите на природата, заложени у нас?

Мислите ли, че можете безнаказано да отделяте себе си от всичко останало, да слушате само себе си, да игнорирате каквото и да било в името на егоистичната идея… да живеете в еднолично удоволствие и кеф?

Мислите ли, че това противопоставяне срещу единството, върху което съществува светът на микро (квантово) и макро (безкрайната вселена) равнище може да продължи дълго, без да започне прекъсване и изтичане на енергията ви?

Мислите ли, че клетките на тялото ви (у които е заложено безапелационно единство) ще търпят дълго време импулсите на противопоставяне, с които ги заливате всеки миг, без да поемат в същата посока – отделяне, противопоставяне, съперничество, агресия, сблъсък и война?

Знаете ли, приятели, как се нарича последното, приведено към ежедневните понятия?

Нарича се рак.
Рак: нито повече, нито по-малко.

Каквото е и състоянието на днешния свят – на лично, групово, социално, държавно, транснационално и глобално ниво.

АМИ „ПРОСТИТЕ“ НАСТИНКИ?
Прости, казвате…

Простите настинки говорят за абсолютен (начален) разнобой на основните системи в организма: храносмилане, отделяне, обмяна на веществата, движението на течностите (кръв, лимфа, междуклетъчна течност и пр.) и имунна система.

Та, въпросът е: кой учи клетките, органите и системите на тялото да забравят „Десетте Божи Заповеди на Природата“ (първата, от които е „Живей в Единство с всичко останало“) и да се отделят егоистично, да потъпкват разбирателството, да плюят на единството и да тръгнат една срещу друга?

В началото бе…
Не, не словото.

В началото бе Единството.
После, някак, още в ранна възраст се настанява разделението.
С него вървят настинките, а за родителите те се лекуват… с хапчета. Хапчета, срещу липса на отношения – кой ли ще спечели?

И ето, появяват се някакви неясни симптоми, които игнорираме, защото сме млади и защото не ни пука. Още.

После са хроничните вътрешни болести.
Някъде тук са безпътицата, липсата на надежда и тихото, прикрито и непризнато пред самите нас… отчаяние.
Тихичко и неусетно се включват автоимунните отклонения (всеки срещу всеки – познато ли ви е?)

Накрая идва ракът, макар не винаги и не (видимо за нас) в тази последователност.

Кой го е повикал, приятели?
Въпросът е сериозен: кой?

ИЗХОД И РЕШЕНИЕ винаги има – от прости, по-прости.

1) Прекарвайте колкото е възможно повече време сред живата природа и на открито.

2) Вслушвайте се в тишината и звуците на гората, на планината, на реките, езерата и морето, на животните и звездите. Всяко нещо (ни) говори и ни разказва – ще го чуем ли?

Между другото, „чуете ли“ Природата, никога повече няма да запалите цигара, ако пушите – просто подобна мисъл няма да ви мине през ума.

3) Изпълнете се с разбирането, че Природата не ни е враг, а приятел и могъщ защитник. Тръгнем ли към нея с доверие и уважение сме у дома си. Пристъпим ли с високомерие, недоверие и противопоставяне… отиваме на кино.

4) Когато сте на открито, не помъквайте целия долап с храна подире си – един термос с чай и някой плод са ви достатъчни.

5) Когато се приберете в бетонната кутийка, наречена „дом“, опитайте да запазите по-дълго усещането за широта, могъщество и безкрайност от природата. Излезте на балкона нощем и погледайте звездите – това е добър начин да отправим мислите си в посока, различна от ежедневните тегоби.

6) Разговаряйте с децата, с близките, увличайте ги в спорт, в походи, в приключения – кой друг ще го направи… ако не вие?

7) Където и да сте, създавайте у хората настроение и готовност за разбирателство, вслушване в човека до тях, насочвайте ги към сплотяващи и обединяващи дейности, защото това е най-добрия начин да умножаваме енергията, да я усилваме и да я разпращаме надалеч.

Има още, но и това е достатъчно.

В КРАЯ:
Време е да променим света.
Как ли?

Подайте ръка на човека до себе си.
Разкажете му смешна история.
Погледайте звездите.
Поговорете… в мълчание.


**Забележка: за въпроси и контакт, натиснете по-долния бутон и използвайте формата

Вашият коментар